Читать «Авемпарта» онлайн - страница 26

— Ариста, тези хора бяха принудени. Знаеш това — той хвърли кос поглед към Хилфред, който стоеше край нея, носейки изгубената обувка.

— Просто казвам, че знам за това. Сигурна съм, че те ти се оплакват непрекъснато — тя махна към затворената врата. Не знаеше кого бе имала предвид под те и се надяваше той да не попита. — Но аз не мога да влияя върху хорските мисли. Ако искаш, ще се явявам на повече събития. Ще присъствам на държавните трапези. Ще започна да шия. Ще правя проклети гоблени. Нещо сладко и безвредно. Какво ще кажеш за лов на елени? Не зная как се шие гоблен, но се обзалагам, че Бърнис знае; тя е запозната с всички тези глупости.

— Ти ще шиеш гоблени?

— Ако се налага. Ще бъда по-добра, ще бъда. Дори не съм поставила ключалка на стаята си в новата кула. Не съм правила нищо откакто бе коронясан, кълна се. Умолявам те, не ме осъждай на доживотно робство. Нямам нищо против да бъда просто принцеса. Нямам.

Той я погледна, объркан.

— Сериозна съм. Истина е, Олрик. Моля те, не прави това.

Той въздъхна, гледайки я тъжно.

— Ариста, какво друго бих могъл да правя с теб? Не искам да живееш като отшелник в онази кула през остатъка от живота си. Откровено мисля, че това ще е за добро. Ще ти се отрази добре. Сега може и да не го виждаш, но… не ме гледай така. Аз съм кралят и ще правиш каквото ти казвам. Трябва да направиш това за мен. Кралството има нужда да го сториш.

Тя не можеше да повярва на думите, които чуваше. Усети сълзи да си пробиват път. Стегна брадичка, стисна зъби и ускори дишането си, за да ги прогони. Почувства се трескава и замаяна.

— И предполагам трябва да бъда доставена веднага. Затова ли са онези карети отпред?

— Да — каза твърдо той. — Надявах се, че сутринта ще си вече на път.

— Утре? — Ариста усети краката й да омекват и остана без дъх.

— Велики Марибор, Ариста… Не е като да те принуждавам да се омъжиш за някой старик.

— Колко съм ти благодарна за проявената грижа — каза тя. — Кой е тогава? Някой от племенниците на крал Росуорт? Боже, Олрик! Защо Дънмор? Рудолф щеше да е достатъчно противен, но поне бих могла да разбера съюза с Олбърн. Но Дънмор? Това е чиста жестокост. Толкова ли много ме мразиш? Толкова ли съм ужасна, че трябва да ме омъжиш за някой неизвестен граф в затънтено кралство? Дори татко не би ми причинил това… защо… защо се хилиш? Спри да се смееш, безчувствено дребно плашило!

— Не те омъжвам, Ариста — съумя да произнесе Олрик.

Тя присви очи.

— Не ме?

— Боже, не! Това ли си помисли? Не бих направил нещо подобно. Наясно съм с какви хора имаш връзки. Не бих желал да се озова отново по течението на Галевир.

— Какво, тогава? Юлиан каза, че там сте решавали съдбата ми.

— Назначих те за посланик на Меленгар.

Тя стоеше притихнала, измервайки го с очи за един продължителен момент. Без да се обръща, тя премести очи и си взе обувката от Хилфред. Обу я, опирайки се на рамото му.

— Но Бърнис ми каза, че Саули ти предоставил списък с уместни кандидати — каза тя колебливо.