Читать «Авемпарта» онлайн - страница 161

Поглеждайки надолу по склона, Ройс осъзна, че джуджето е открило отлично място да наблюдава лагера. Намираха се на възвишение зад редица обгорели дървета, където част от храстите бяха оцелели. Под себе си виждаха като на длан палатките, оградата за конете и нужника. Прецени, че трябва да са около тридесетима.

— Какво правиш още тук? — запита Ройс.

— Чупех меч за партньора ти. Но сега си тръгвам.

— Какво се случи?

— А? Ами, Терън и Фанън бяха убити.

Ройс кимна, без да показва външни признаци на изненада или тъга.

— Ейдриън? Жив ли е?

Джуджето кимна и заразказва събитията от изтеклата нощ.

— След като то умря или се разпадна или каквото там се случи, Томас и аз отидохме при Ейдриън. Беше в безсъзнание, но жив. Ние се погрижихме за него и го сложихме под навес заедно с хлапето на Пикъринг и онзи войник. Преди утрото епископ Салдур и хората му се завърнаха с две коли. Сметнах, че или Гай е докладвал какво се е случило и си е довел помощ, или са чули, когато зверището е умряло. Спретнаха тоя лагер бързо като зайци. Забелязах стражи сред тях, затова се скрих тук. Преместиха Ейдриън, Хилфред и Моувин в онази бяла шатра и поставиха пазач пред нея.

— Това ли е всичко?

— Изпратиха хора да погребат убитите. Повечето заровиха на хълма близо до замъка, включително Фанън, обаче Томас се разсмърдя и уреди Терън да бъде погребан във фермата, дето е до реката.

— Вероятно си забравил да споменеш как си намерил кинжала ми?

— Алвърстоун? Мислех, че е у теб.

— Така е — увери го Ройс.

Джуджето провери ботуша си и изруга.

— Докато си изследвал биографията ми, със сигурност си се натъкнал на факта, че като млад се прехранвах с джебчийство.

— Спомням си нещо подобно — изръмжа дребосъкът.

Ройс изтегли камата от ножницата и се взря в Магнус.

— Виж, съжалявам, че убих онзи проклет крал. Беше просто работа, за която бях нает. Не бих се нагърбил, ако задачата не изискваше уникален зидарски опит. Не съм асасин. Дори не съм достатъчно добър, за да бъда боец. Аз съм занаятчия. В интерес на истината, оръжията са моята специалност. Това е най-голямата ми слабост, но всички джуджета умеят да секат камък, така че бях нает да свърша работата по кулата. Сетне работата бе променена и след половингодишен труд нямаше да ми платят, ако не се съгласях да наръгам дъртия. Сега си мисля, че трябваше да откажа, но не го сторих. Не знаех нищо за него. Може би е бил лош крал и си е заслужавал да умре. Брага определено мислеше така, а той беше шурей на краля. Опитвам се да не се забърквам в човешки работи, но в тази се заплетох. Не съм искал да стане така, просто се случи. А ако не бях го сторил аз, друг щеше да е.

— Какво те кара да мислиш, че съм разстроен заради смъртта на Амрат? Дори не виждам проблем с капана в кулата. Затварянето на вратата ти беше грешката.

Магнус отстъпи.

— Убиването ти би било лесно като — не, по-лесно — като заколването на угоено прасе. Предизвикателството ще се крие в причиняването на максимално количество болка преди да умреш.

Устата на Магнус се отвори, но думи не излязоха.