Читать «Авемпарта» онлайн - страница 155

Сега вече можеха да видят, че не е само. В ноктите си държеше жена. Първоначално Терън не можеше да разбере коя е. Носеше скъпо наметало, но имаше пясъчната коса на Тракия. При втората зверска обиколка се убеди, че това е дъщеря му. Обзе го смесица от облекчение и тревога: Какво бе станало с другата?

След като описа няколко кръга, звярът се снижи като хвърчило и докосна земята. Кацна директно пред тях, на не повече от петдесет фута, върху основите на замъка.

Тракия бе жива.

Огромни четирифутови нокти, увенчали люспестите мускулести крака, я обграждаха като клетка.

— Татенце! — проплака тя.

При вида й Терън се хвърли напред. Гиларабринът моментално затегна хватката си и момичето изхленчи. Ейдриън сграбчи рамото на селянина и го дръпна обратно.

— Спри! — изкрещя той. — Ще я убие, ако се приближиш.

Звярът се взираше в тях с влечугавите си очи. Сетне заговори.

Нито Терън, нито Ейдриън разбраха думите му.

— Томас — провикна се Ейдриън през рамо, — какво казва?

— Не ме биваше особено в… — започна Томас.

— Не ми пука колко си имал по граматика в семинарията, просто преведи.

— Струва ми се, че е взело жените, защото те били най-добрата подбуда за съдействие.

Чудовището проговори отново и Томас преведе, този път без да чака подкана:

— Пита къде е острието, което е било откраднато.

— Попитай го къде е другата жена — заръча Ейдриън.

Томас и звярът размениха реплики.

— Казва, че другата избягала.

— Запитай го: „Как да съм сигурен, че ще ни пощадиш, след като ти кажем къде е скрито острието?“

Нова размяна на реплики.

— Казва, че ще предложи жест на добра воля, тъй като знае, че има превъзходство над нас и разбира притеснението ти.

Гиларабринът разтвори нокти и Тракия изтича при баща си. Сърцето на Терън подскочи, докато момичето му прекосяваше хълма към обятията му. Той силно я притисна към себе си и обърса сълзите й.

— Терън — каза Ейдриън, — изведи я оттук. И двамата идете в кладенеца.

Фермерът и дъщеря му не се противопоставиха и проследени от огромните очи, бързо затичаха надолу по хълма. Сетне звярът проговори отново.

— Къде е острието? — преведе Томас.

Гледайки нагоре към извисяващия се звяр и усещайки потта да се стича по лицето си, Ейдриън извади мнимото острие от ръкава си и го задържа високо. Очите на гиларабрина се свиха.

— Дай ми го — каза с посредничеството на Томас.

Сега беше моментът. Ейдриън усещаше метала в ръцете си.

— Моля те, нека да проработи — прошепна на себе си и хвърли отломъка. Парчето се приземи в прахта пред звяра. Гиларабринът погледна надолу и Ейдриън затаи дъх. Звярът небрежно постави ноктеста лапа върху острието и го взе. Сетне погледна към Ейдриън и заговори.

— Сделката е приключена — преведе Томас. — Но…

— Но? — повтори нервно Ейдриън? — Но какво?

Гласът на Томас отслабна:

— Но, казва то, не мога да позволя дори и на виделите половината ми име да останат живи.

— Копеле! — Ейдриън измъкна дългия меч от гърба си. — Бягай, Томас!

Гиларабринът се издигна с плясък на огромни криле, предизвикал завихрянето на пясъчен облак. Стрелна главата си напред като змия. Ейдриън се гмурна настрани и като се извъртя, заби меча си в чудовището. Но вместо да почувства познатото проникване на върха, сърцето на Ейдриън се сви, когато металът отскочи — като че гиларабринът бе от камък. От удара пръстите му омекнаха и той изпусна меча.