Читать «Авемпарта» онлайн - страница 153

— Това значи ли, че всички ще видим кой е истинският наследник? — запита Ройс, докато стигаха върха.

Есрахаддон кимна:

— Бих искал да е известно само на мен, но съдбата е решила да бъде инак. Когато открия вълшебния пулс на амулетите, ще се съсредоточа върху носителите им и те ще се появят като най-едрите изображения, тъй като ще се опитвам да определя не само кой ги носи, но и къде се намира.

Платформата бе покрита само с тънък слой прах и лесно можеха да видят масивните геометрични линии, които прорязваха пода като слънчеви лъчи и се срещаха в една точка в средата на стаята.

— И? — запита Ариста, докато заемаше позицията си в центъра.

— Амулетите бяха два. Един дадох на Неврик, който ще бъде наследническият и един на Джериш — телохранителски. Ако все още съществуват, ще мога да видя и двата. Никому не трябва да казвате за това, което предстои да видите. В противен случай ще поставите живота на наследника в неизмерима опасност и вероятно застрашите бъдещето на човечеството.

— Пустите им магьоснически драматизации — Ройс подбели очи. — Едно простичко моля, дръжте си устите затворени щеше да свърши работа.

Есрахаддон вдигна вежда, сетне се обърна към Ариста и каза:

— Започни.

Ариста се поколеба. Саули грешеше. Всички тези приказки за наследника и властта му да зароби човечеството бяха само сплашвания, за да я накарат да шпионира за тях. Твърденията му за демоничността на Есрахаддон сигурно бяха още лъжи. Определено беше потаен, но не и зъл. Бе спасил живота й тази нощ. Какво бе направил Саули? Колко дни преди смъртта на Брага бе знаел… и не бе предприел нищо? Прекалено много.

— Ариста? — настоя Есрахаддон.

Тя кимна, вдигна ръце и започна да плете заклинанието.

Глава 14

С падането на тъмата

Нощният бриз нежно облъхваше хълма. Терън и Ейдриън стояха сами сред руините на имението над някогашното село. Място на безбройни надежди, погребани под пепеливи отломки.

Терън усещаше вятъра по кожата си и си припомняше кошмарните чувства, изпитани в нощта, когато семейството му бе умряло. Нощта, когато Тракия бе изтичала при него. Все още можеше да я види да тича надолу по Стоуни Хил, търсейки закрилата на прегръдката му. Бе смятал това за най-лошия ден в живота си. Бе я проклинал заради това, че е дошла при него. Бе я обвинил за смъртта им. Бе стоварил отгоре й цялата скръб и безнадеждност, която бе прекалено слаб да носи. Тя беше малкото му момиченце, което винаги вървеше до него и когато я пъдеше — както винаги правеше — тя продължаваше да го следва и наблюдава от разстояние, повтаряйки думите и жестовете му. Тракия бе тази, която се смееше на физиономиите му, плачеше, когато бе наранен; тази, която седеше до леглото му в моментите, когато той имаше треска. Никога не бе казал добра дума на дъщеря си. Нямаше похвали или одобрителни милувки. Нито веднъж не й бе казал, че се гордее с нея. През повечето време изобщо не й обръщаше внимание. Но сега щеше с радост да даде живота си, ако можеше макар и само още веднъж да зърне малкото си момиченце да тича към него.