Читать «Авемпарта» онлайн - страница 129

— Къде отивате, Височество? — бързо попита Бърнис.

— Навън.

— Къде навън?

— Просто навън.

Бърнис се изправи:

— Изчакайте само да взема наметките ни.

— Излизам сама.

— О, не, Ваше Височество — каза дъртата, — това е невъзможно.

Ариста я изпепели с поглед; Бърнис се усмихна в отговор.

— Представи си следното, Бърнис: сядаш обратно на мястото си, а аз излизам през вратата. Напълно възможно е.

— Но аз не мога да сторя това. Вие сте принцесата, а това място е опасно. Трябва да бъдете придружавана за вашата собствена безопасност. Хилфред също ще трябва да ни придружава — тя повика телохранителя.

Вратата се отвори и Хилфред пристъпи, покланяйки се на Ариста.

— Нуждаете ли се от нещо, Ваше Височество?

— Не… да — каза принцесата и посочи към Бърнис. — Задръж я тук. Седни отгоре й, вържи я, заплаши я с меча ако трябва, но не искам да ме следва.

Старата дойка изглеждаше шокирана и притисна длани към бузите си.

— Излизате ли, Ваше Височество? — попита Хилфред.

— Да, да, излизам навън! — възкликна тя, размахвайки ръце. — Може да обиколя залите на тази колиба. Може да ида да погледам надпреварата. Дори може и да изляза извън крепостните стени и да се разходя из гората. Може да се загубя и да умра от глад, да ме изяде мечка или да се удавя в Нидвалден — но ще го сторя сама.

Хилфред стоеше мирно. Взираше се в нея. Устата му се отвори и сетне се затвори отново.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — запита тя с груб тон.

Той преглътна.

— Не, Ваше Височество.

— Поне си вземете наметалото — настоя Бърнис, протягайки въпросното.

Ариста въздъхна, грабна го от ръцете й и излезе.

Съжалението я заля в мига, в който напусна. Втурвайки се надолу по коридора, влачейки наметалото, тя поспря. Изражението на Хилфред я накара да се почувства ужасно. Припомни си, че бе влюбена в него, докато бе малка. Той беше синът на сержант от замъка и имаше навика да се взира в нея през двора. Ариста си бе мислила, че е сладък. Тогава една сутрин я бе събудил огън и пушек. Той спаси живота й. Тогава Хилфред беше още момче, но бе изтичал в горящия замък, за да я спаси. Два месеца се възстановява от изгарянията и кашляше кръв. Със седмици се бе будил с викове от кошмари. За отплата, крал Амрат го бе настанил на престижната длъжност личен телохранител на принцесата. Но тя никога не му бе благодарила, нито му беше простила, че не беше спасил майка й. Гневът на Ариста винаги бе стоял между двамата. Искаше да се извини, но вече бе твърде късно. Прекалено много години бяха минали, твърде много жестокости, последвани от мълчание като увисналото преди малко, ги деляха.