Читать «Авемпарта» онлайн - страница 128

— Еха, мистър — разнесе се гласът на Том из кладенеца. — Никога не съм виждал чук като този. Отне ни шест седмици да построим тези стени, а ти би се справил за шест часа.

Ейдриън, Терън, Винс и Дилън спускаха селяните. Ейдриън отговаряше за реда, спускайки първо жените и децата в мрака, разсейван единствено от свещта, която Тад държеше за Магнус.

— Още колко остава? — запита Ейдриън, докато чакаха да спуснат следващите.

— Ако бе излетяло веднага след като изпищя, вече би трябвало да бъде тук — отговори Ройс. — Трябва да претърсва кулата, което ни дава малко време, но нямам представа колко.

— Покачи се на дърво и извикай като го видиш.

Когато всички бяха в кладенеца, Ейдриън спусна Терън и Дилън, при което на повърхността останаха само той, Винс и Ройс. Изчакваха Магнус да приключи с последните клинове. Покатерен на една топола, Ройс седеше на тънък клон и оглеждаше небето, докато се вслушваше в ударите на джуджето.

— Идва! — изкрещя той, забелязвайки сянка да се стрелва сред звездите.

След секунди гиларабринът изкрещя някъде над тъмния листен балдахин и тримата потръпнаха, но нищо не се случи. Стояха неподвижно с напрегнати сетива. Нов писък се разнесе из мрака. Гиларабринът полетя право към факлите на замъка.

Ройс го видя в нощното небе да прелита над хълма, където следващият претендент за короната се готвеше да посрещне звяра. Чудовището се спусна, сетне се издигна още веднъж. Пак даде воля на пронизителното си пищене, последвано от огнен дъх, с който гиларабринът заля хълма. Всичко се очерта по-ясно в сиянието.

— Това е ново — обяви нервно Ейдриън, докато наблюдаваше отвратителната гледка. Тълпата претенденти се бяха простили с живота си толкова неочаквано, че не им бе останало време за викове.

— Магнус, побързай.

— Готово е. Скачайте долу — викна джуджето в отговор.

— Чакайте — провикна се Тад. — Къде е Пърл?

— Търси дърво — каза Винс, — ще я доведа.

Ейдриън го хвана за ръката:

— Твърде е опасно, влизай в кладенеца. Ройс ще отиде.

— Аз ли? — изненадано запита крадецът.

— Понякога е неприятно да си единственият, който може да вижда в тъмното, нали?

Ройс изруга и изтича, спирайки се из домове и навеси, за да повика момиченцето колкото силно се осмеляваше. Гиларабринът запищя и Ройс надникна през рамо, за да види обвития в пламъци замък.

— Ройс! — изкрещя Ейдриън. — Идва!

Ройс се отказа от прикриването.

— Пърл! — започна да вика.

— Ида! — изпищя момиченцето, стрелвайки се измежду дърветата.

Той я сграбчи и се втурна към кладенеца.

— Тичай, да ти се не види — викна Ейдриън, държейки въжето.

— Забрави въжето. Слез долу и я хвани.

Докато Ройс все още търчеше, Ейдриън хвърли долу намотката.

Трумп. Трумп. Трумп.

Притискайки Пърл до гърдите си, Ройс достигна кладенеца и скочи. Момиченцето изпищя, докато падаха заедно. Миг по-късно се разнесе силен нереален писък и отвратителен тътен, докато светът над кладенеца бе обгърнат от експлозия брилянтна светлина, придружена от гърмящ рев.

* * *

Ариста крачеше из малката стая с изостреното до болка съзнание, че Бърнис непрекъснато я следи с поглед. Старата жена й се усмихваше — винаги го правеше — и Ариста бе почти готова да й изчовърка очите. Бе свикнала с кулата си, където Хилфред й осигуряваше лично пространство, но за повече от седмица бе осъдена на постоянна компания: неизменната сянка Бърнис. Трябваше да излезе от стаята, да се отдалечи. Беше изморена непрекъснато да я надзирават — сякаш е дете. Тя отиде до вратата.