Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 97

Той се опита отново да стане.

— Не се тревожи. Аз ще те защитя.

— Лежи спокойно — каза Мери-Линет и когато не я послуша, тя го задържа нежно с ръка. — Не е нужно да правиш нищо. Той е мъртъв.

Аш се отпусна назад и затвори очи.

— Аз ли го убих?

Мери-Линет издаде сподавен звук, който не беше точно смях. Трепереше от облекчение — Аш дишаше и говореше и дори се държеше по типичния си глупашко самонадеян начин. Никога не си беше представяла, че дори само гласът му може да я прави толкова щастлива. Докато притискаше ризата към шията му, тя виждаше как раната му вече зараства. Разкъсванията бързо се превръщаха в равни розови белези.

Плътта на вампирите беше невероятна.

Аш преглътна.

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Не. Не го уби ти. Аз го направих.

Очите му се отвориха. Те само се спогледаха за кратко. И в този момент Мери-Линет разбра, че двамата осъзнават много неща.

След това Аш каза:

— Извинявай. — И гласът му никога не беше звучал толкова смирено. Той отблъсна ризата и се надигна. — Толкова съжалявам.

Мери-Линет не знаеше кой протегна първи ръка, но скоро двамата бяха в прегръдките си. И тя си мислеше за опасности и ловци, които се смеят в лицето на смъртта. За смисъла на това да принадлежиш на нощта. И за това как никога повече нямаше да види предишното момиче, когато се погледнеше в огледалото.

— Поне всичко свърши — каза Аш. Тя чувстваше ръцете му около себе си, неговата топлина, солидност и подкрепа. — Няма да има повече убийства. Свърши се.

Наистина беше така, но и много други неща никога повече нямаше да бъдат същите.

Първото ридание се откъсна трудно от гърдите й. Толкова трудно, че Мери-Линет си помисли, че ще мине време до следващото, но се излъга. Миг по-късно тя се разхлипа неудържимо и плака дълго. Колата догоря, искрите продължиха да се издигат към небето и Аш я държеше в прегръдките си през цялото време.

17

— Е добре, тя не е разказала нищо на смъртните… но действително не се е подчинила на правилата на Нощния свят — каза Аш с ленив небрежен глас.

— В какъв смисъл? — попита Куин.

Беше късен понеделнишки следобед и слънчевата светлина струеше през западните прозорци на фермата Бърдок. Аш носеше чисто нова риза, която си беше купил от супермаркета в Брайър Крийк, и пуловер с висока яка и дълги ръкави, който скриваше почти зарасналите рани по гърлото и ръцете му. Джинсите му бяха избелени, косата му беше грижливо сресана над белезите на тила му и той играеше най-добрата роля в живота си.

— Тя е знаела за отцепилия се върколак и не е казала на никого.

— Значи е предателка. И ти какво направи?

Аш сви рамене.

— Намушках я с кол.

Куин се разсмя високо.

— Това е самата истина — каза Аш сериозно, гледайки Куин в упор и знаейки, че очите му в този момент изглеждат големи, простодушни и вероятно сини. — Виж сам.

Без да сваля поглед от Куин, той дръпна розово-зелената кувертюра от вързопа върху кушетката.

Веждите на Куин се повдигнаха нагоре.

Той се вторачи за момент в леля Опал, която беше почистена, така че да не личи, че е била заравяна, а колът от оградата беше поставен внимателно отново в гърдите й.