Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 81

— Малка! — Марк изглеждаше обиден. — Ако Брайър Крийк изобщо има някаква добра страна, без, разбира се, да го твърдя, то това е пространството.

Роан се усмихна.

— Но то не е достатъчно за лов — каза тя. — Не се засягай. На нас тук ни харесва, защото на острова изобщо нямахме възможност да ловуваме. Доставяха ни храната упоена и съвършено пасивна.

Мери-Линет пропъди от ума си образа, който бе извикан от тези думи.

— Ъ-ъ… искаш ли да се включиш в нашата детективска работа относно възможния извършител на престъплението? — попита тя.

Роан седна на кухненската маса, отмятайки един кестеняв кичур от челото си.

— Не знам. Питам се дали не е някой, който изобщо не ни е минавал и през ум.

Мери-Линет си спомни за какво беше говорила, когато задната врата се беше затворила с трясък.

— Роан, все се каня да те питам… Ти каза, че само Аш е можел да се досети къде сте избягали. А какво ще кажеш за онзи, с чиято помощ сте изпращали писмата извън острова? Той вероятно е знаел къде живее леля ви, нали така? Защото е можел да прочете адреса върху писмата ви.

— Крейн Линдън. — Роан се усмихна тъжно. — Не, Крейн не знаеше адреса. Той… — Тя докосна слепоочието си с пръст. — Не знам каква дума използвате вие. Неговият ум не е напълно развит. Той не може да чете. Но е много добър.

„Значи има неграмотни вампири. Е, защо пък не?“, каза си Мери-Линет и добави на глас:

— О! Добре, това означава, че можем да елиминираме още един от заподозрените.

— Виж, а какво ще кажеш за една по-смела хипотеза? — подхвърли Марк. — Може би звучи налудничаво, но не е ли възможно чичото на Джереми в действителност да не е мъртъв? И ако той… — В този момент от предната врата се чу тупване. Не, беше по-скоро нещо като ритмично потропване. „О, боже — помисли си Мери-Линет. — Тиги!“

15

Тиги! Тя се втурна навън, блъсвайки вратата с ръка. За миг в ума й се мярна котенце, набодено с малки остри пръчки.

Но на предната веранда не беше Тиги. А Аш. Той лежеше в цял ръст под пурпурната светлина на здрача и около него пърхаха малки нощни пеперуди.

Мери-Линет почувства нещо силно да стяга гърдите й. За миг времето сякаш замря… и всичко се промени.

Ако Аш беше мъртъв… ако Аш беше убит… нещата повече никога нямаше да бъдат същите. В живота й нямаше да се случи нищо хубаво. Всичко щеше да бъде като нощ с луна и без никакви звезди. И никой нямаше да може да промени това. Мери-Линет не знаеше защо, но изведнъж установи, че се случва нещо необикновено.

Не можеше да диша и чувстваше ръцете и краката си някак странно. Сякаш сами се носеха във въздуха. Извън нейния контрол.

Сетне Аш се размърда. Той повдигна глава, опирайки се на лакти и се огледа.

Мери-Линет отново можеше да диша, но се чувстваше замаяна.

— Ранен ли си? — попита тя глуповато. Не смееше да го докосне. В сегашното й състояние един-единствен електрически удар щеше да се окаже фатален за нея и щеше да се разтопи като Злата западна магьосница.

— Паднах в някаква дупка в дъските — отвърна той. — А ти какво си помисли?