Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 14

Сетне те вдигнаха предмета в найлоновата торба, който макар и дълъг повече от метър и половина, изглеждаше лек, сложиха го в изкопаната от тях дупка и започнаха да го зариват.

„Не — каза си Мери Линет. — Това е нелепо. Не си въобразявай глупости. Би трябвало да има някакво логично и съвършено просто обяснение.“

Проблемът беше, че не можеше да намери такова.

„Не, не, не. Това не ти е «Задният прозорец» * и ти не се намираш в «Зоната на здрача». Те просто заравят нещо. Нещо… обикновено.“

„Но какво друго, освен труп можеше да е дълго малко повече от метър и половина, да е вдървено и да трябва да бъде пъхано в найлонова торба за боклук, преди да бъде заровено?“

Докато Мери-Линет си мислеше тези неща, сърцето й биеше бясно и… И като че ли нещо й се губеше. А, да, къде всъщност беше госпожа Бърдок?

Адреналинът пулсираше болезнено в дланите и стъпалата й. Мери-Линет чувстваше, че губи контрол над себе си, което й беше страшно неприятно. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да свали бинокъла от очите си.

С госпожа Бърдок всичко е наред. Тя е добре. Такива неща не се случват в истинския живот.

Какво би направила в тази ситуация Нанси Дрю?

Изведнъж, въпреки обзелата я паника, Мери-Линет почувства, че всеки момент ще прихне. Нанси Дрю, разбира се, веднага би се отправила надолу, за да разследва. Тя щеше да подслуша какво си говорят момичетата, скрита зад някой храст, и щеше да разкопае градината, веднага щом влязат в къщата.

Но такива неща не се случват в живота. Мери-Линет по никакъв начин не можеше да си представи как копае в нечия съседска градина посред нощ. Щяха просто да я хванат и всичко щеше да се превърне в унизителен фарс. Госпожа Бърдок щеше да излезе навън, жива и разтревожена, и Мери-Линет щеше да умре от смущение, докато се опитва да й обясни какво прави там.

На книга всичко това можеше да е забавно. Но в истинския живот тя дори не искаше да си го помисля.

Този ред на мисли си имаше и своята добра страна, защото Мери-Линет разбра колко абсурдни са подозренията й. Дълбоко в себе си тя очевидно знаеше, че госпожа Бърдок е добре. Защото в противен случай нямаше да стои тук, а веднага щеше да се обади в полицията, както би постъпил всеки здравомислещ човек.

Изведнъж я обзе умора. Стига толкова астрономически наблюдения за днес. Погледна часовника си под рубинената светлина на фенерчето с червен филтър. Беше почти единайсет. И без това оставаха само единайсет минути до момента, когато Луната щеше да изгрее, окъпвайки цялото небе със сиянието си.

Но преди да сгъне телескопа си и да се спусне надолу по хълма, тя вдигна отново окуляра към очите си и погледна още веднъж през него.

Градината беше пуста. Правоъгълник от прясно изкопана пръст, показваше мястото, където нещо беше положено в земята. В следващия момент луминесцентната лампа беше изгасена.

„Не пречи да се отиде там и утре — помисли си Мери-Линет. — Всъщност и без това смятах да се отбия, за да поздравя момичетата с добре дошли. Освен това трябва да върна онези градинарски ножици, които татко взе от госпожа Бърдок, и ножа, който тя ми даде, за да отворя заялата капачка на резервоара си. И тогава, разбира се, ще видя госпожа Бърдок и ще се уверя, че всичко е наред.“