Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 12

— Дори не споменавай това!

Джейд чувстваше стомаха си свит като юмрук.

— Те не биха направили това — рече тя, опитвайки се да отблъсне спомена, който се възкресяваше в паметта й. — Не биха постъпили така със собствените си внучки. Не и с нас.

— Щом не можем да се върнем назад — каза Кестрел, — значи трябва да продължим напред. Трябва да решим как ще я караме без помощта на леля Опал… особено ако наоколо се навърта ловец на вампири. Но първо да видим какво ще правим с това. — Тя кимна по посока на тялото.

Роан само поклати безпомощно глава. Сетне огледа зимника, сякаш можеше да намери отговора в някой ъгъл. Погледът й се спря на Джейд. Той се задържа там и Джейд почувства радарната система на сестра й да се включва.

— Джейд! Какво е това в якето ти?

Джейд се чувстваше твърде изтерзана, за да я лъже. Тя разгърна якето си и показа на Роан котетата.

— Нямах представа, че куфарът ще ги убие.

Роан пък се чувстваше твърде потисната, за да се ядоса на сестра си. Тя завъртя очи нагоре и въздъхна. Сетне бързо погледна отново към Джейд:

— Но защо ги носиш тук долу?

— Не съм ги носила долу. Само търсех лопата. Смятах да ги погреба в задния двор.

Последва дълга пауза. Джейд погледна сестрите си и те на свой ред се спогледаха. След това трите погледнаха котетата… и накрая леля Опал.

Мери-Линет плачеше.

Беше прекрасна, съвършена нощ. Просто идеална за наблюдения. Неподвижният топъл въздух създаваше забележителна видимост. Имаше съвсем малко разсеяна светлина и никакво директно лъчение. Старата викторианска къща в подножието на хълма, на който се беше разположила Мери-Линет, беше почти тъмна, с изключение на няколко малки прозорчета. Госпожа Бърдок неизменно следеше за това.

Горе Млечният път минаваше диагонално през небето като река. На юг, където Мери-Линет току-що бе насочила телескопа си, се виждаше съзвездието Стрелец, което винаги повече й приличаше на чайник, отколкото на стрелец с лък. И точно над чучура на чайника имаше бледорозово петно, което изглеждаше като пара.

Но това не беше пара. Това беше облак от звезди. Звездна мъглявина, която носеше името Лагуна. Там от праха и газа на мъртви звезди се раждаха нови горещи светила.

Мъглявината се намираше на четири хиляди и петстотин светлинни години и в този момент Мери-Линет гледаше именно към нея. Седемнайсетгодишно момиче с купен на старо телескоп с Нютонов рефлектор наблюдаваше светлината от раждащи се звезди.

Понякога тя се изпълваше с такова благоговение и… копнеж, че й се струваше, че може да се разпадне на късчета.

Сега, понеже наоколо нямаше жива душа, Мери-Линет можеше да остави сълзите си да се стичат свободно по страните й, без да се преструва, че това е от алергията й. Малко по-късно се наложи да седне и да избърше носа и очите си в ръкава на тениската.

„О, хайде стига. Престани — каза си тя. — Държиш се като луда.“

И защо й трябваше да се сеща за Джереми. Сега той непрекъснато изплуваше в ума й по начина, по който изглеждаше през онази нощ, когато бе дошъл да наблюдава с нея затъмнението. В спокойните му кафяви очи имаше някаква искра, сякаш действително се вълнуваше от онова, което виждаше, сякаш в онзи момент той я разбираше.