Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 11

— Колко пъти трябва да ти казвам! — започна Роан през зъби. — Ние не използваме нашите… — Но в следващия момент замълча, взирайки се надолу с широко отворени очи.

— Мисля, че това е леля Опал — каза Джейд.

3

— Не изглежда много добре — рече Кестрел, надничайки над рамото на Роан.

— О, боже! — каза Роан и седна на стъпалото.

Старата леля Опал се беше превърнала в мумия. Кожата й беше жълто-кафява, твърда и гладка. Почти лъскава. Всъщност това беше почти всичко, което беше останало от нея, просто кожена обвивка и костите в нея. Нямаше коса. Очните й гнезда бяха тъмни дупки с изсъхнала тъкан отвътре. Носът й се беше сплескал.

— Бедната ни леля — рече Роан, чиито кафяви очи се бяха насълзили.

— И ние ще изглеждаме така, като умрем — каза Кестрел замислено.

Джейд тропна с крак.

— Не, момичета, вижте? Слепи ли сте? Погледнете тук! — Не на себе си от вълнение, тя посочи с крак гърдите на мумията. От домашната рокля на сини цветя стърчеше гигантска треска. Беше дълга почти колкото стрела, дебела в единия край и заострена в другия, който изчезваше в тялото на леля Опал. От едната й страна все още се виждаха следи от бяла боя.

Още няколко заострени пръта лежаха на пода на зимника.

— Горката жена — каза Роан. — Вероятно е паднала, докато ги е носила.

Джейд се спогледа с Кестрел. В златистите очи на сестра й се четеше раздразнение. Малко бяха нещата, за които Джейд и Кестрел бяха на едно мнение, но Роан беше едно от тях.

— Роан — каза Кестрел отчетливо, — тя е била намушкана.

— О, не!

— О, да! — възкликна Джейд. — Някой я е убил. И този някой е знаел, че тя е вампир.

Роан клатеше отчаяно глава.

— Но кой би могъл да знае това.

— Ами… — замисли се Джейд. — Да речем, друг вампир.

— Или ловец на вампири! — предположи Кестрел.

Роан я погледна смаяна.

— Но такива няма по света. Това са само страшни приказки за деца, нали?

Кестрел сви рамене, но златистите й очи потъмняха.

Джейд се размърда неспокойно. Само преди малко се беше чувствала толкова свободна по пътя, сетне се бе радвала на приятния покой на всекидневната, а сега… това. Обзе я някаква пустота и самота.

Роан седна на стълбите, твърде уморена и погълната в мисли, за да вдигне кичура коса, залепнал за челото й.

— Може би не трябваше да ви водя тук — каза тя тихо. — Може би тук е още по-зле.

Роан не каза нищо повече, но Джейд улови следващата й мисъл: „Може би е по-добре да се върнем.“

— Нищо не може да бъде по-зле — извика Джейд ожесточено. — По-скоро бих умряла, отколкото да се върна. — Говореше искрено. Да се върне и да зависи от всеки срещнат мъж? Да се омъжи и да стане жертва на безброй ограничения? И да вижда онези неодобрителни лица, готови да осъдят всичко различно, всичко, което не се прави така, както е било правено през последните четиристотин години?

— Не можем да се върнем — отсече тя.

— Не, не можем — потвърди сухо Кестрел. — В никакъв случай. Освен ако не искаме да свършим като пралеля ни Опал. Или като… — тук тя направи многозначителна пауза — … прачичо ни Ходж.

Роан вдигна глава.