Читать «Силата ТЕ» онлайн - страница 187

После изскочи от колата и хукна в проливния дъжд.

Бенджи натисна клаксона, сигнал за момчетата от втората кола да се присъединят към тях.

Ди Палма излезе от кадилака, а дъждът го удари в лицето. Калта стигаше до глезените му. Подпираше се здраво на бастуна си. Другата ръка остана в джоба му, стиснала пистолета. Исусе, дано да не се измокри. Не че беше кой знае какво, но все пак бе по-добре от нищо.

Той се стегна, очаквайки телохранителите да открият огън.

Но те бяха изчезнали.

Междувременно в имението пред него настъпи хаос. Мъже и жени тичаха лудо из бурята, виковете им едва се чуваха от гръмотевиците. Но даже гръмотевиците не можеха да заглушат рева на тигрите, който смрази кръвта на Ди Палма.

Нещо страшно ставаше в имението. Франк го усети. Уплаши се. Но в момента беше зает. Майната й на бурята, която го измокри до кости. Трябваше да издържи в това надбягване. „Нефритовите орли“, пъхнали ръце под якетата, за да запазят оръжията си сухи, тичаха по-бързо. Профучаха край него и се приближиха до Тод. Ди Палма изостана и погледна през рамо.

Полицейските коли приближаваха.

Главният павилион

В мазето Лин Пао погледна към голата, стенеща Жан, прикована върху каменния под от четирима мъже, които държаха ръцете и краката й. Разкъсаният болничен халат лежеше до главата й. До всеки мъж на пода имаше касапски нож с дълго острие. Пао се наведе и взе един нож. Разбира се, че той щеше да направи първия разрез.

За няколко секунди вниманието му бе привлечено от дъжда, барабанящ по кепенците. Странно. В прогнозата за времето не споменаха за дъжд. Той даже каза за това на Нелсън Бърлин, който се страхуваше да лети в лошо време. Пао му обеща отлично време.

Сега погледна към Жан, чиято смърт бе обещал на кръщелника си.

Изведнъж жената на пода изпищя, после повика боговете на помощ. Виковете и отчаяните й молитви накараха всички в мазето, включително и Пао, да погледнат нагоре. Отвън няколко мъже изтичаха покрай прозореца на мазето с отчаяние, което можеше да се сравни с отчаянието вътре. Някой стреля. Бързо последва и още един изстрел. Кучетата не спираха да лаят. Един мъж изкрещя, че умира.

Пао стисна ножа, втурна се към прозореца и отвори кепенците.

Тигрите бяха свободни.

В големия двор Ди Палма, Тод и тримата членове на „Нефритовите орли“ стояха под проливния дъжд. Никой от петимата не помръдваше. Бяха като живи статуи, замръзнали на поста си. Трябваше да останат неподвижни, за да запазят живота си.

Франк усети как сърцето бие в гърлото му. Никога не беше виждал подобно нещо. И се надяваше никога да не го види отново. Наблюдаваше най-ужасяващата сцена в живота си.

Тигрите минаха на сантиметри от него и момчетата. Козината им беше потъмняла от дъжда. Извитите им нокти драскаха по паветата. Животните се движеха безшумно и грациозно, а неспокойните им зелени очи се стрелкаха наляво и надясно. Ди Палма и момчетата се втурнаха в двора и попаднаха точно сред тях. „Мъртъв съм“ — помисли си Ди Палма.

Тод им заповяда да останат неподвижни. Да не мърдат. И да не стрелят.

Край миниатюрното дървено мостче двама телохранители се паникьосаха и стреляха по животните. Но веднага изчезнаха под няколко ревнали тигри, които ги разкъсаха на парчета. После, също толкова тайнствено, окървавените зверове се присъединиха към другите животни в похода им към главния павилион.