Читать «Посвещаването» онлайн - страница 9

— Благодарение на теб — отвърна той. Извърна се и погледите им се срещнаха. — Не знам как да ти благодаря, задето изтърпя всичко това заради мен. Ти дори не ме познаваш.

Каси се почувства още по-особено. Беше като замаяна, не можеше да свали очи от неговите. Сега те не искряха, бяха като сиво-синя стомана. Приковаващи, хипнотизиращи. Привличаха я по-близо, по-навътре.

„Но аз те познавам“, помисли си тя. В този миг някакво странно видение изплува в съзнанието й. Сякаш се носеше извън тялото си и виждаше как стои на плажа с момчето. Можеше да види как слънцето блести в косите му и лицето си, извърнато към него. Двамата бяха свързани със сребриста нишка, която бръмчеше и пееше.

Енергията, която ги свързваше, беше така реална, че можеше да се пресегне и да я докосне. Тя извираше от сърцата им и се опитваше да ги привлече по-близо един до друг.

Стори й се, че някакъв тих гласец вътре в нея й нашепва: „Сребристата нишка никога не може да бъде прекъсната. Животът на двама ви е свързан. Не можете да избягате един от друг, така както не можете да избягате от съдбата.“

Внезапно видението и гласът изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Каси примигна и тръсна глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Момчето все още я гледаше, очаквайки отговор на въпроса си.

— Радвам се, че ти помогнах — каза тя и усети колко глупаво и неадекватно звучат думите й. — И нямах нищо против… онова, което се случи.

Той сведе поглед към китката й и в очите му проблесна сребриста светкавица.

— Аз имах — рече. — Трябваше да изляза по-рано.

Каси отново поклати глава. Последното нещо, което искаше, беше да го заловят и той да пострада.

— Просто исках да ти помогна — повтори тя тихо и объркано. После добави: — Защо те преследваха? — Той извърна поглед и пое дълбоко въздух. Каси се почувства неловко. — Няма значение. Не биваше да питам…

— Не. — Той отново я погледна и се усмихна със своята крива усмивка. — Ако някой има право да пита, то това си ти. Но е малко трудно за обяснение. Аз… не съм в свои води тук. У дома нямаше да се осмелят да ме преследват. Нямаше да посмеят дори да ме погледнат накриво. Но сега съм плячка. — Каси все още не разбираше. — Те не харесват хората, които… са различни — продължи той тихо. — А аз не съм като тях. Много, много съм различен. — „Да“, помисли си тя. „Какъвто и да е, той не прилича на Логан и Джордан. Никога не съм срещала момче като него.“ — Съжалявам, не е кой знае какво обяснение, осъзнавам го. Особено като се има предвид какво направи току-що. Ти ми помогна и аз няма да го забравя. — Той сведе поглед и се огледа, после се засмя. — Аз, изглежда, не мога да направя нищо за теб, нали? Не и тук. Въпреки че… — Замълча за миг. — Чакай малко.

Бръкна в джоба си, пръстите му търсеха нещо. На Каси й се зави свят, кръвта нахлу в лицето й. Нима търсеше пари? Нима мислеше, че може да й плати, задето му помогна? Почувства се по-унизена и шокирана, отколкото когато Джордан я стисна за китката. Не успя да сдържи сълзите си и те напълниха очите й.