Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 19

— Как изгребвате мръсотиите?

— Ами, с мрежа, докато гребем с лодката, сър. В предната й страна има желязна рамка, която потъва на дъното и го изстъргва, а лодката я тика напред. Така в мрежата се събира всичко, изпречило се на пътя й. Предпочитаме да търсим в реката, сър. Там има повече неща. Понякога си опитваме късмета в рова, както сме задължени според разрешителното ни за работа. По тежестта разбираме, че сме намерили труп, сър, но този е първият, който откриваме в рова.

— Къде по-точно го намерихте?

— В източната страна на Тауър, сър, под кулата Деверо.

— Това е в границите на Артилерията. — Нютон видя, че човекът се намръщи, и добави: — Имам предвид онази част от крепостта, която не е заета от Монетния двор.

— Да, сър.

— Надълбоко ли беше трупът?

— Да, сър. Доста надълбоко, но не на дъното. Закачихме го и известно време не помръдна. После обаче изскочи внезапно, сякаш е имал тежест, защото както ще видите с очите си, сър, глезените са завързани с въже, от което се е откъснало нещо друго, по всяка вероятност някакъв тежък предмет.

— Претърсихте ли джобовете?

Работниците кимнаха.

— Намерихте ли нещо?

Двамата се спогледаха.

— Ще задържите каквото сте намерили или ще бъдете обезщетени. Давам ви думата си.

Единият пъхна мръсната си ръка в джоба и извади два шилинга. Нютон ги разгледа внимателно и после му ги върна.

— Виждали ли сте много трупове, извадени от реката?

— Да, сър. Предимно под Лондонския мост. Както гласи поговорката, умните минават отгоре, а глупците отдолу. Послушайте съвета ни, господа. Винаги минавайте по моста, вместо под него.

Господин Осбърн се върна със свещи и камфор и ги занесе в мазето.

— Един последен въпрос — рече Нютон. — Можете ли да кажете колко време е било едно тяло във водата?

— Да, ваше благородие, независимо от температурата, която силно уронва достойнството на човека. Лятото е хладно и не променя особено бързината на разлагане. Но с течение на времето дори плъховете губят апетита си, защото тлъстините в човешкото тяло се втвърдяват, подпухват и залепват за костите, а кожата омеква и се разлага. Тялото заприличва на изгоряло в пожар, но е бяло, а не черно.

— Тогава, по вашата веща преценка, какво мислите за този труп?

— Шест месеца, сър. Ни повече, ни по-малко.

Нютон кимна и даде на всеки шилинга, който бе обещал, а на мен — тютюн за дъвчене.

— Дъвкали ли сте тютюн, господин Елис? — попита той.

— Не, сър — отвърнах аз. Можеше да добавя, че това може би е единственият лош навик, който не бях придобил, докато учех право. — Дори когато ме е болял зъб.

— Тогава запомнете, че трябва да плюете често. Малко известно е, че тютюнът съдържа мазна течност, наречена никотиана, смъртоносна отрова. Всички, които дъвчат тютюн, експериментират с токсичния й ефект. Но може да ви стане лошо, независимо дали дъвчете тютюн или не.

Нютон влезе в мазето. Последвах го и видях, че Осбърн пали свещите, за да освети помещението.

— Благодаря, господин Осбърн. Това ще бъде всичко засега.

Ако не беше смрадта, трупът на дъбовата маса съвсем не приличаше на човешки, а по-скоро на древногръцка или римска статуя, отчаяно нуждаеща се от реставриране. Лицето беше неузнаваемо, с изключение на изражението на болка, застинало в чертите. Беше ясно, че човекът е мъж, но инак не можех да кажа нищо друго за него.