Читать «Игра на богове» онлайн - страница 6

— Никак — отвърна той искрено. — Атина е град с богата история, с традиции. Превръщайки се все повече и повече в туристическа атракция, започва да губи от уникалността си. Намирам това за доста тъжно.

— Явно животът ти в Ню Йорк не е причина да прекъснеш гръцките си корени.

Той я погледна изненадано:

— От къде ти хрумна подобно нещо?

— Всеизвестно е, че живееш в Щатите повече от тринадесет години. И всички знаят, че баща ти е против. Не намираш ли, че донякъде си се американизирал?

Той се усмихна.

— Възможно е в някои отношения. Но съм склонен да смятам, че човек никога не се измъква напълно от влиянието на родовите си традиции. Все се хващам колко много от нравите, с които израснах, спазвам и сега, независимо къде живея.

По време на обяда Александър разказа за родителите си, за детството си в Гърция. Забавляваше я с анекдоти за хора и ситуации, с които се бе сблъсквал по време на многобройните си пътувания като старши вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“. Мередит осъзна, че в главата й се върти почти натрапчив въпрос: това същият човек ли е, за когото бе чела толкова много? Не виждаше арогантен, самовлюбен плейбой в седналия насреща й приветлив, остроумен и изключително чаровен мъж, който не щадеше сили да се държи като съвършен кавалер. Но, напомни си тя, това вероятно е част от чара му, част от силата да омайва някои от най-красивите жени в света. Нали днес сутринта го бе видяла в „Лос Анджелис таймс“ на снимка с жената, с която се срещаше — италианската филмова актриса Франческа Коренти.

Александър й отвърна честно на въпроса каква възможност има да интервюира баща му.

— Тръгваме веднага след обяда. Следобед летим за Ню Йорк. Наистина съжалявам. Не се съмнявам, че на татко щеше да му е изключително приятно.

Безсмислено е, предполагам, да се моля гъста мъгла да падне над летището — помисли си Мередит.

— Е, тогава може би следващия път — обяви тя оптимистично.

— Ако има следващ път — отвърна Александър бавно. — Татко не идва често в Щатите. Не и откакто поех ръководството на корпорацията и дейността й в Северна Америка. Напоследък рядко пътува извън Гърция. Опасявам се, че в залеза на годините си се е превърнал в нещо като отшелник.

— Тогава може би ти ще ми дадеш интервю следващия път, когато се видим?

Усмихна й се спонтанно.

— Давам ти дума — обеща той. — Ако… и когато се срещнем отново, ще ти дам интервю.

— Очаквам да го изпълниш — закани се тя.

Сякаш някога пак ще се сблъскам с него, помисли си мрачно.

Същия следобед Александър и Константин Киракис излязоха от „Бевърли Уилшър“, заобиколени от бодигардовете, за които бащата настояваше да го следват навсякъде. Лимузина щеше да ги закара до летището, където чакаше частният им самолет.

— Наистина ли няма да се върнеш с мен в Гърция, Александър? — попита Киракис, докато колата пътуваше на юг по магистралата към Сан Диего. — Майка ти страшно ще се радва да те види.

— Не ми е възможно да се откъсна точно сега и ти го знаеш, татко. В момента движа толкова неща, имам толкова преговори…