Читать «Игра на богове» онлайн
Норма Бейшър
Норма Бейшър
Игра на богове
Пролог
Валеше пухкав сняг. По цялото Пето авеню витрините на луксозните магазини — Картие, Сакс, Тифани, Ван Клиф и Арпълс, Хари Уинстън, Гучи, Бергдорф Гудман, Стюбен Глас — блестяха в празнична украса и примамваха клиентите да влязат. Тътен от бибиткащи клаксони изпълваше въздуха, а тълпите пешеходци — купувачи, натоварени с увити в пъстри коледни хартии пакети, чиновници, доволни от края на работния ден, туристи, вперили очи в забележителностите, обичайното разнообразие от улични продавачи — наводняваха улиците и напомняха излизането на евреите от Египет. Колите се движеха броня до броня — автобуси, таксита и лимузини си пробиваха път през задръстването.
Сгушена на задната седалка на лимузината, Мередит придърпа реверите на коженото си палто от руски рис, за да се стопли, но това не й помогна. Студът, проникнал дълбоко в костите й, нямаше нищо общо с външния. В топлото купе Мередит бе вкочанена от страх, който не можеше да преодолее. При нормални обстоятелства щеше да е доволна, че денят е приключил и е на път за вкъщи, но тази вечер нищо не й носеше утеха. Сякаш целият й свят щеше да се сгромоляса, а тя не бе в състояние да предприеме нищо, за да предотврати това.
Тази вечер Мередит не забелязваше пулсиращото наоколо оживление. Хвърли бегъл поглед към витрините, но усети, че внезапно е загубила коледното си настроение. Остана загледана през прозореца, докато лимузината бавно си пробиваше път. От западната страна на авенюто, притиснат между Четиридесет и осма и Петдесета улица, се намираше осеяният с небостъргачи, площади, магазини и кафенета район, известен като Рокфелер център. „Солиден като седем милиона долара“ — описа го Александър веднъж. Александър… Мередит обикновено очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи и да прекара спокойна вечер със съпруга си, но сега със задоволство си спомни, че той няма да си е у дома. Александър бе в Париж по работа и Мередит изпита облекчение. Познаваше я прекалено добре — мигом щеше да долови напрежението й, да се досети, че нещо не е наред. Не беше сигурна дали е готова да го сподели с него. Поне не сега.
Лимузината спря пред жилищната сграда, известна като Олимпик тауър, разположена на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Шофьорът й отвори вратата. При излизането на Мередит студеният вятър развя дългите й руси коси пред лицето. Спря за миг и плъзна поглед по фасадата — сградата приличаше на великолепно бижу от бронз, устремило се към небето. Петдесет и два етажа разкош, достоен за крале. Отправи се към входа. Облеченият в ливрея портиер й се усмихна и й направи път. Тя му кимна разсеяно и тръгна през покритото с червен мокет фоайе към асансьорите. Натисна бутона нетърпеливо няколко пъти. По-бързо, помисли си ядосано. По-бързо…
— Всичко наред ли е, госпожо Киракис?
Тя се извърна стреснато. Един от портиерите, облечен в познатата униформа — кафяви панталони, синьо-сиво сако, жилетка и бяла сатенена папийонка — стоеше зад нея с угрижено изражение.
