Читать «Игра на богове» онлайн - страница 21
Норма Бейшър
— Коста, знам колко е важно за теб — винаги е било — Александър да изпълни предначертаната си съдба като твой наследник. Господ е свидетел, че планираш този момент от неговата петгодишна възраст. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но Александър е млад мъж. Има време…
— На седемнадесети ноември ще навърши тридесет и една — напомни й Киракис. — Когато аз бях на тридесет и една, вече бяхме женени от няколко години. Бях се установил и като съпруг, и като бизнесмен.
— Но както сам спомена, времената се промениха, от както ти беше на възрастта на Александър.
— Не чак толкова — настоя Киракис непреклонно.
Тя го погледна и се усмихна.
— Повече, отколкото ти се иска да вярваш.
Той отново поклати глава.
— Понякога ми се струва, че по отношение на Александър си сляпа.
— А понякога аз смятам абсолютно същото за теб — призна тя. — Целуна го ласкаво по бузата. — И двамата сме безнадеждни случаи, нали?
Той се усмихна.
— Така излиза.
— Ела да си легнеш — подкани тя. — Късно е, а и в този момент си безсилен да направиш каквото и да било относно любовния живот на Александър.
Той остави очилата си върху бюрото.
— Ти върви. Скоро ще дойда.
— Няма да работиш…
— Не, не. Ще бъда при теб след няколко минути.
Тя кимна.
— Добре.
Загледа я как изкачва стълбите с грациозността на графиня; грациозност, която не се придобива — човек се ражда с нея. Изпитваше дълбока, постоянно растяща тревога вече не само за Александър, но и за Мелина. Върна се в кабинета и си наля узо. Застана до прозореца, загледа се в спокойното величествено Егейско море и се замисли за току-що проведения разговор. Мелина обикновено се застъпваше за Александър, но бе не по-малко загрижена за сина им от него, ако не дори и повече. Киракис се усмихна. Привързаността й към Александър бе по-силна от неодобрението към неговия начин на живот. Бе готова да прости на сина им всичко.
Въпросът е, помисли си Киракис, докато загасваше лампите и се готвеше да поеме по стълбите, ще бъде ли в състояние той да прости на сина си, ако репутацията му по някакъв начин застраши бъдещето на „Киракис корпорейшън“.
— Винаги сменяш темата, когато те питам за детството ти. Защо? — поиска да разбере Ник.
Той и Мередит вървяха боси по пясъка на плажа на Санта Моника с навити почти до коленете панталони.
Мередит бе с широка памучна риза и без бижута, като се изключи семплият сребърен пръстен на дясната ръка. Дългата й коса се развяваше от лекия вятър и Ник намираше, че никога не е изглеждала по-съблазнителна. Мередит се засмя.
— Холидей, останах с впечатлението, че ме покани да видя как снимаш, а не да ме разпитваш — пошегува се тя, хвана го за ръката и я стисна гальовно.
— Защо избягваш да го обсъждаш? — не се предаваше Ник.
— Нищо не избягвам — настоя тя и отметна с ръка кичур от лицето си. — Просто няма какво да разказвам — това е всичко. Миналото ми е много скучно.
— Все трябва да има нещо за разказване — отбеляза той с нескрита доза недоверие.
Мередит поклати глава, развеселена от упоритостта му.
