Читать «Игра на богове» онлайн - страница 22
Норма Бейшър
— Родена съм в малък град, забрави ли? — После явно промени решението си. — Добре, печелиш. — В гласа й се прокрадваха драматични нотки. — Най-добре да си призная всичко. Въобще не съм от малък град. Родена съм в Лондон. Баща ми беше посланик. Израснах на континента — частни училища в Швейцария, Сорбоната в Париж. Първата ми важна връзка беше на петнадесет години с вещ в светския живот син на френски винопроизводител. После се явиха състезател от ралито в Монте Карло, италиански актьор в Рим и арабски принц, който се опита да ме откупи от баща ми срещу дванадесет камили. Историята предизвика почти международен скандал.
— Говори сериозно — смъмри я Ник.
— Говоря съвсем сериозно — престори се тя на възмутена. — Нали искаше да чуеш всички мрачни подробности около миналото ми?
— Опитвам се да те опозная — възропта той, — но ти определено ме спираш.
— Извинявай. — Изведнъж стана сериозна. — Ако наистина искаш да се сближиш с мен, Ник, не ме притискай за миналото ми. Отдавна го загърбих и предпочитам нещата да останат такива.
Всъщност бих искала да го забравя, довърши тя наум.
Валеше като из ведро. Заради времето и късния час по улиците на Манхатън се виждаха сравнително малко хора. Обстоятелствата обаче видимо не влияеха върху уличното движение; таксита, автобуси и лимузини подминаваха Александър, докато той вървеше по Сентрал парк и не забелязваше нито движението, нито времето. Не се страхуваше да върви сам из Ню Йорк нощем и всъщност често го правеше. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, енергично зави по Пето авеню. Докато пресичаше на червено, покрай него профуча такси и шофьорът го наруга, но Александър не отвърна. Други неща обсебваха ума му.
Денят се оказа дълъг и изключително труден. Излезе от офиса с пулсираща болка в тила, която вещаеше силно главоболие. Освободи шофьора — предпочете да повърви, за да се отпусне. Погледна часовника и си даде сметка, че е вървял повече от четири часа и половина. За щастие пулсирането в тила беше изчезнало. Проклетото главоболие го тормозеше редовно, откакто се помнеше. От майка си знаеше, че като дете е преживял сериозно премеждие — контузия на главата. Едва го спасили. По онова време лекарите в Атина се опасявали, да не би да е получил трайно увреждане на мозъка. Извадил късмет — нещата се оправили, останали само честите главоболия.
Разтърка тила си разсеяно. Вече завиваше по Петдесет и първа улица и видя застланото с червен килим фоайе на Олимпик тауър. Новият портиер го поздрави с усмивка и му отвори вратата на асансьора. Александър кимна на мъжа, но не го заговори. Докато вратата на асансьора се затваряше, мислеше за сделката, по която работеше през последните шест месеца. Най-накрая бе готов да я финализира.
Ако успее да убеди баща си.
Веднага след емисията в единадесет вечерта Мередит се втурна в кабинета, за да събере вещите си. Бързаше да си тръгне. Отправи се към изхода, но я пресрещна един от операторите.
— Е, Мередит — провикна се той след нея, — къде е пожарът?
— Няма пожар, Ханк — отвърна тя засмяно. — Просто важна среща.
