Читать «Вечен живот» онлайн - страница 162

— Всъщност знаеш, че Рейн не е самият дявол, нали? — По устните й премина отсянка на усмивка.

— Не, не знам такова нещо — заявих.

Ан се разсмя.

— Като за начало, ние не вярваме в дявола. В злото — да. То съществува. И ние се борим срещу него ежедневно. Но дявол? Няма такова нещо.

— Хубаво де, значи той е въплъщение на злото — съгласих се.

Тя взе ръката ми и я стисна между своите:

— Разбирам как се чувстваш, Настасия. — Сега гласът й беше сериозен. — Наистина. Обаче трябва да разбереш, че Рейн е просто човек, макар и безсмъртен. Това, което е бил, това което е сторил — тези неща са били част от средата, в която е израснал, от културата на народа му. Нима той е бил единственият нашественик, който е нападал замъка на баща ти?

— Той е единственият, който влезе вътре — казах сухо. Усещах как сърцето ми се стяга. Не исках да говоря за това.

— Нима неговата орда е била единствената, която е разрушавала села? — продължи Ан нежно, но настоятелно. — Хората са се избивали и поробвали едни други по време на цялата история на човечеството. В наши дни осъждаме това като нещо неправилно. В онези времена обаче то е било част от живота, също като чумата, орането с коне или това, че седем от десетте ти деца са умирали.

Погледнах я.

— Нима се опитваш да оправдаеш действията му? — попитах невярващо.

— Нищо такова. Не всеки мъж от онова време е правил това, което е правил той. Много, страшно много мъже са искали мир, искали са дом и семейство. Не, Рейн е бил див и жаден за власт воин, роден в рамките на култура, която е почитала насилието, за която подчиняването на други култури е била основно верую. Той не се е бунтувал срещу това, не е бягал от него. Той е прегърнал ужаса, смъртта, мрака. Но преди близо триста години същият този човек е избрал различен път и е захвърлил оръжията и бронята си. Изоставил е бащиния си дом, отказал се е от ролята си на предводител. Хората му са го прогонили заради избора му да се отрече от мрака и смъртта. Оттогава насам той води война от различен тип, война, която бушува вътре в него, война срещу собствената му природа. Опитва се постоянно да избира доброто вместо мрака, мира вместо насилието и живота вместо смъртта.

Спомних си думите на Рейн как пътят на мрака е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.

— Оттогава насам той води тази битка всеки ден от живота си — продължи Ан. Вече бяхме стигнали до къщата, но стояхме отвън, сред мрака и студа. — Той е правил грешки. Постигал е някакъв прогрес, след което го е губил. Слизал е в бездните на ужаса и е изпълзявал обратно оттам. Но аз знам и Ривър също знае, че под всичко това той е добър човек. — Тя ме погледна замислено. — Мисля, че ти също го знаеш.

Ченето ми увисна. Как беше способна да ми каже нещо подобно?

Ан плесна с ръце и си пое дълбоко дъх.

— Охо, надушвам мириса на цепеници в печката. Нито една друга миризма не създава подобно чувство на уют в студена нощ, не мислиш ли?

Не отговорих.

Двайсет и осма глава

На следващия ден трябваше да приготвям закуската. И изгорих два фунта бекон. В един момент се справях перфектно и обръщах резените като професионалист, после спрях, за да извадя тава с английски кифлички от фурната, и когато отново се обърнах към печката, целият тиган беше пълен с овъглени парчета свинско. Гледах ги невярващо и тогава с периферното си зрение зърнах проблясък на светлокестенява коса зад кухненския прозорец. Изтичах до вратата, разтворих я широко и бързо слязох по стълбите. Нямаше никого. Аз обаче бях сигурна, че е била Нел, която е направила нещо с бекона. Исках да я сграбча за гушата и да й кресна, че може да си задържи своя берсерк, защото не го искам… но така и не го сторих. Ривър не беше казала на нито един от двама ни да си държим устите затворени относно миналото си, но доколкото знаех, Рейн не бе казал на никого, че съм наследницата на рода Улфур, така че и аз не бях казала на никого, че той е Зимния касапин.