Читать «Вечен живот» онлайн - страница 164

— Татко… — От треперливия й тон ясно си личеше, че е на път да се разплаче. Запитах се колко ли пъти Макинтайър й е вдигал подобни скандали, какъв ли ад беше животът й у дома.

Ръцете ми се раздвижиха във въздуха, а устните ми започнаха да мълвят думи, без дори да се усещам какво правя. Знаех само, че той никога повече нямаше да я тормози.

— Гиб нат хатор — прошепнах. — Мин ерлак нат хабен…

Виждах в огледалото между рафтовете, че магазинът е празен, като изключим стария Мак, който размахваше ръце пред лицето на Мериуедър. После зърнах своето отражение, моите русо бели коси, черните ми очи, поруменелите ми от гняв бузи, ръцете ми, рисуващи магически символи във въздуха. Аз правех заклинание, творях магика. Как? Откъде бе дошло това познание? За части от секундата през съзнанието ми се плъзна споменът за Инси и таксиджията, за това как се питах откъде ли е научил това заклинание. Сега аз правех същото, а непознатата магика се надигаше в мен… дори не ми се налагаше да се замислям. Всъщност, когато се замислех, тя ми се изплъзваше като дим. Но ето ме тук, моето древно наследство най-сетне излизаше на повърхността…

За да нарани стария Мак.

Усетих топлина в джоба на дънките ми. Нещо буквално прогаряше плата и изгаряше кожата на бедрото ми. Спрях със заклинанието и измъкнах лунния си камък. Той светеше ярко и когато го видях, най-сетне осъзнах какво правя.

Исках да нараня стария Мак и лунната богиня знаеше, че той си го заслужава. Заслужаваше го повече от всички хора, които бях наранила през годините, съзнателно или несъзнателно. Какво ме спираше в такъв случай? Лунният камък блестеше в дланта ми, почти непоносимо горещ.

Какво ме спираше?

Инси беше осакатил онзи таксиджия. Боз беше убил онези деца.

Ривър щеше да бъде толкова… разочарована? Бясна? По-скоро разочарована. Тя можеше дори да ме изрита от Ривърс Едж. Къде щях да отида тогава? Солис и Ашър щях да бъдат бесни — при тях вече май нямаше да се мине само с разочарование. Те може би дори очакваха от мен да направя нещо подобно. Нел щеше да бъде толкова неистово щастлива и триумфираща, задето съм се прецакала по такъв впечатляващ начин.

Всички те щяха да научат, в това нямаше никакво съмнение. Щяха да усетят магическата енергия около мен, да почувстват вибрациите в пръстите ми. Сега не бях в Ривърс Едж, където магиката беше повече или по-малко прикрита, невидима за хората навън. Намирах се насред градчето.

Ако го направех, ако завършех това заклинание, то щеше да остави отпечатък от моята енергия тук. Никога преди не се бях замисляла за това, може би просто никога не го бях забелязвала. Когато влизах в класната стая при Ривър обаче, усещах, ако там наскоро е била използвана магика. Понякога можех да определя и от кого. Щях да оставя отпечатъка си тук, в магазина, в Уест Лоуинг, и всеки можеше да го открие.

Внезапно краката ми се подкосиха и седнах върху една обърната пластмасова кофа. Сърцето блъскаше в гърдите ми, а ушите ми се изпълниха с жужене.

Бях на косъм да съсипя всичко. На косъм да издам присъствието си на всеки, който би искал да ме открие. Като Боз. Като Инси. Да, Ривър и останалите бяха направили заклинание над града, за да бъда повече или по-малко скрита тук. Но ако използвах магика… Тази мисъл бе може би по-плашеща от мисълта за неодобрението на Ривър.