Читать «Вечен живот» онлайн - страница 160

— Не. Като изключим… Е, не исках да го споменавам, но имам чувството, че Настасия ревнува от мен. — Тя ни дари с чаровна и скромна усмивка. — Пък и… помислих си, че усетих черна магика. Тревожа се… Тя не е обучена да използва магиката си и всичко може да се случи. Пък и сериозно, какво точно знаем за нея? Моят камък се разтроши в ръката ми. Не съм го сторила аз, това беше нещо тъмно и зловещо. Не го ли усети?

Тя потръпна пресилено и се огледа, все едно Смъртта можеше да дебне иззад ъгъла. Такава си бях, като нищо можех да призова самата Смърт, само за да се заям с някого. Боже!

Ан погледна към нея, а после към мен.

— Ти ли разби камъка на Нел? — попита ме.

Зяпнах.

— Не! Магиката, която почувствах… тя идваше от мен, минаваше през мен. Не съм извличала енергия от външен източник, като например камъка й. Защо бих искала да го сторя? Всичко, което правех, бе да призовавам собствената си сила, за да обвържа камъка си с мен.

Ан кимна.

— Добре. Нел, остави праха тук. — Тя поднесе пред нея малко парче плат и Нел изсипа останките от камъка си върху него. — Сега можеш да си вървиш. Настасия, ще те помоля да останеш още малко.

О, стига де, помислих си. Нел ми се ухили самодоволно, така че само аз да я видя, а аз стиснах устни, вбесена до крайност. Докато бързаше към вратата, забелязах, че лицето й се отразяваше в един старомоден свещник, окачен на стената върху добре излъскано парче метал, което да удвоява светлината. Това парче метал изпълняваше ролята на огледало и аз видях в него, че Ан наблюдава Нел. Значи трябваше да е видяла и самодоволната усмивка. Супер! Винаги съм смятала, че човек трябва да спре и да се наслади на подобни малки моменти, които правят живота толкова по-приятен.

Нел затвори демонстративно вратата след себе си, за да подчертае, че тя си тръгва, докато аз трябва да остана с учителя.

Когато бравата изщрака, аз се обърнах към Ан.

— Не съм й трошила тъпия камък — заявих и кръстосах ръце. Искрено се надявах, че не съм необратимо покварена от мрака, но това, което ме ужасяваше, бе перспективата Ан да ми каже, че не ставам за това място и трябва да си вървя.

Вместо това обаче тя ми каза:

— Възможно ли е Нел да е тази, която е направила черните заклинания в стаята ти?

Бях толкова изненадана, че ми отне минута да осмисля въпроса й.

— Не знам — произнесох бавно и замислено. — Не мислех, че е достатъчно силна, но от друга страна, нямам представа как да преценявам тези неща. Пък и тогава не смятах, че ме мрази толкова много. Сега вече започвам да се чудя.

— Защо те мрази? — Сините очи на Ан бяха изпълнени с доброта и любопитство.

— Всъщност аз… не знам — промърморих неуверено. — Ако има реална причина, трябва да е заради Рейн. Тя е луда по него, а той дори не го забелязва. Ясно е обаче, че двамата с Рейн ще се избягваме взаимно… Имам предвид — той е самият дявол. Така че ако причината е Рейн, тя само си губи времето. Въпреки това не мога да отрека, че й се иска да бъде водачът на агитката, която скандира „Мразим Настасия“.

— Хмм — Ан отметна кичур от хубавата си тъмна коса, паднал пред лицето й, и ме погледна.