Читать «Вечен живот» онлайн - страница 161

— Така или иначе, не съм й трошила камъка — почувствах се длъжна да добавя. — Не съм правила магика по… стария начин.

— Знам, че не си. Тя го стори. Камъкът й отказа да се обвърже с нея.

Примигнах.

— Как… той се е саморазрушил?

— Да. Макар да съм напълно убедена, че това беше нейният камък. Интересно. Какво беше усещането от досега със силата ти?

Не исках да прозвуча самохвално, затова казах:

— Усещането беше… наистина хубаво. Беше силно. И в него нямаше мрак или страх, нищо, от което бих искала да избягам. Чух думите, които пеех, и мисля, че звучаха… могъщо. Красиво. — Толкова по въпроса с въздържането от самохвалство.

— Наистина бяха такива. Бяха невероятно могъщи. И невероятно красиви. Това е твоето наследство. — Тя отново ме погледна, сякаш се опитваше да запомни лицето ми. Започнах да се чувствам неловко и затова мушнах лунния си камък в джоба, след което отидох да си взема якето. Навън нощта беше плътна и успокояваща като черна мантия и можех да видя снежинките, които започваха да се сипят от небето.

— Какво е усещането от досега ти с твоя камък?

Сведох очи, докато се опитвах да се преборя с тъпото двойно закопчаване на якето си. Кой някога би поискал цип, който да се разкопчава отдолу нагоре? Никой! Погледнах в ясните сини очи на Ан и не открих там заядливост или сарказъм.

— Аз… обичам го — изтърсих, леко засрамена от силата на думите си. — Обичам го. Той си е мой. Той е… Той е…

— Той е част от теб — допълни Ан спокойно.

— Да — промълвих и зарязах ципа отворен.

— Това е съвършеният камък за теб — заяви Ан, докато почистваше стаята, след което отиде за собственото си палто. — Ще можеш да твориш доста интересна магика с него. Нетърпелива съм да я видя.

Не знаех какво да кажа.

— Помниш ли къде си научила песента, която запя? — попита тя, докато затваряше вратата зад нас. Двете тръгнахме по алеята рамо до рамо. Беше късно и клепачите ми бяха натежали. Чувствах се изцедена от преживените емоции.

— Не — признах, като придържах якето си затворено заради студа. Мракът ни обгръщаше и създаваше усещането за уединение. Внезапно усетих, че съм на път да призная цялата истина. Доста необичайно. — Чувствах я, все едно идва от дълбините на самата земя. Сякаш бях проводник на нещо, което вече съществуваше и просто преминаваше през мен, разбираш ли?

— Да — отвърна Ан. — Разбирам.

— И тогава, точно преди камъкът на Нел да експлодира, аз внезапно си спомних как майка ми пее същата песен, докато прави нещо. Не знам какво. — Досега никога не бях споменавала доброволно някого от моето семейство и се стегнах, готова за канонадата от въпроси.

Както обикновено, Ан не направи това, което очаквах:

— Това беше много древна сила, мила моя — каза ми тя. — Много могъща, както казах. Ти си единственият човек на света, който има достъп до този поток на магиката. Това е могъщ, опасен дар. — Очите й проблясваха в нощта и аз затаих дъх в очакване на поредното кошмарно ровене из миналото ми. Не бях готова. Все още не.

Ан потри ръце и духна върху тях.