Читать «Вечен живот» онлайн - страница 159

— Какво стана? — попита отново Ан.

Нел извърна блесналите си очи към мен.

— Ти го направи! Ти разби камъка ми! Чух песента ти… тя беше зла! Беше като черен облак, който изпълваше стаята! Ти си зла! Изпълнена си с мрак!

Преди два месеца най-вероятно щях да свия рамене при подобно обвинение или дори да се разсмея. То нямаше да значи нищо за мен. Сега обаче…

— Н-не, не съм — заекнах. Тънко гласче в главата ми прошепна: Ще ти се. — Не съм — повторих по-уверено. — Не съм направила нищо с песента си… просто се опитвах да обвържа камъка си към мен. — Сведох очи към дланта си. За миг ми се стори, че това малко камъче тежеше поне пет килограма, но внезапно то олекна и аз с лекота вдигнах ръка. Моят прекрасен, блестящ лунен камък.

Ан изглеждаше объркана. Без да каже нищо, тя се изправи и разтвори кръга, след което взе сребърната купичка и свещта и ги постави на полицата.

Най-накрая се обърна към мястото, където седяхме, неуверена какво да прави.

— Как се чувстваш? — попита тя Рейчъл.

— Добре — отвърна тя, свивайки смутено рамене. — Мисля, че успях да се обвържа с камъка си.

Ан погледна към Чарлз.

— А ти?

— И аз съм добре. Определено усетих могъща магика, но не мисля, че беше Настасия. Също така не ми се видя черна.

После Ан се обърна към Рейн, който беше с около глава и половина по-висок.

— Усетих могъща магика — произнесе той бавно, без да ме поглежда. — Беше древна. Силна. Аз също се обвързах с камъка си. — Рейн вдигна хелиотропа си и го огледа преценяващо.

Дали песента ми наистина беше зла? Аз ли бях виновна? Нима бях безнадеждно покварена? Помислих си за Боз и Инси и потръпнах. Страните ми горяха, докато страхът препускаше през мозъка ми.

После си спомних, че Ривър ме беше приела тук. Тя беше казала, че мога да прогоня… мрака от себе си. Тя беше казала, че имам избор. Че мога да се науча да бъда Тахти. Вдигнах Рбрадичка.

— Тя разби камъка ми! — отсече Нел, която почти пръскаше слюнки от ярост. Вдигна ръката си, върху която лежеше неоспоримото прахообразно доказателство.

— Защо ми е да го правя? — попитах. — Аз си имам свой собствен камък!

— Ти не искаш моят кам… — започна тя разпалено, но бързо млъкна и прехапа устната си.

Чарлз и Рейчъл ни наблюдаваха така, все едно гледаха долнопробен сапунен сериал. Всъщност в някаква степен разиграващото се беше точно това.

— Рейн, Чарлз и Рейчъл — каза Ан кротко, — можете да си вървите. Става късно.

Тримата побързаха да се надигнат и да излязат от стаята. Рейн хвърли един последен поглед през рамо.

Кръстосах ръце пред гърдите си и стиснах здраво лунния си камък.

Ан премести погледа си от мен към Нел и сплете пръсти.

— Има ли тук нещо, което трябва да знам?

Аха — Нел е пълна кучка.

Нел изглеждаше така, сякаш се кани да си каже всичко, и водена от нездравото си любопитство, всъщност се надявах да го стори. С видимо усилие обаче тя успя да потисне емоциите си и надяна маската на неутралност, придружена с намек за загриженост: