Читать «Вечен живот» онлайн - страница 144

— Красива си — мълвеше Рейн, докато аз извивах глава. — Толкова си красива.

Погледнах право в скосените му очи с цвят на златисто шери.

— Та ти дори не ме харесваш.

— Харесвам те твърде много — каза той дрезгаво. — Желая те твърде много. Опитах да стоя настрана.

Той отново целуна устните ми, докато смаяно си повтарях думите му наум. Този момент изтриваше от мислите ми всеки спомен за други мъже, изпепеляваше четиристотин години на лица и целувки. Всичко ми се виждаше ново, важно и спиращо дъха, сякаш отново бях тийнейджърка. Той бе всичко, което исках, всичко, което някога щях да искам. Той бе олицетворението на представата ми за съвършения мъж, единствения мъж, когото исках до себе си. Докато слушах учестеното ни дишане сред тишината на сеновала и го наблюдавах, устните ми започнаха да се извиват в усмивка… и тогава видях как ледът на осъзнаването сковава лицето му, видях го как нахлува в очите му и угася пламъците там.

Не, не…

Рейн примигна, все едно се събуждаше от дълбок сън, а стомахът ми се стегна, пронизан от внезапен ужас. Той погледна кичура от косата ми, който държеше между пръстите си, а после очите ми, сякаш ме виждаше за първи път. Ръцете ми се стегнаха около него в опит да го задържа в обятията си, но той ме отблъсна. Не, не, не… върни се, върни се…

— Очите ти. Косата ти. Ти си пораснала.

С шокирано изражение той се изправи рязко и блъсна силно главата си в ниския таван на сеновала. Изръмжа някаква дума, която не разпознах, но бях сигурна, че преводът й на английски е „Мамка му!“.

— Аха, разбира се, че съм пораснала — промърморих. Обятията ми бяха болезнено пусти, а тялото ми беше обгърнато от студ сега, когато топлината на Рейн си беше отишла.

— Ти… ти си… — промърмори той почти на себе си. В очите му се четеше ужас, докато ме гледаше, притиснал длан върху прекрасните си твърди устни. Точно тогава, докато малката лампа очертаваше силуета му и усещах аромата на конюшнята сред студения мрак на нощта, осъзнах кошмарната истина.

Замръзнах, докато спомените профучаваха през главата ми. О, Исусе, о, Боже мой, о, не…

Той изглеждаше отчаян, застигнат от мрака на миналото си.

— Ти си от рода на Улфур. — Гласът му прозвуча като шепот. Сърцето ми пропусна един удар, а дъхът заседна в гърлото ми. — Тази коса, тези очи… твоята сила. Ти си от рода на Улфур и си оцеляла. Единствената оцеляла.

Очите ми бяха приковани в него, докато кръвта се оттичаше от лицето ми. Не можех да дишам. Светът наоколо избледняваше, на фокус остана единствено лицето му, очертано от светлината на лампата.

— А ти… ти си зимният нашественик — гласът ми беше дрезгав и тънък, едва се чуваше. — Зимния касапин.

Рейн залитна назад и протегна ръка, за да се хване, преди да е паднал от сеновала. Дори и на слабата светлина виждах ясно как лицето му придобива болнав зеленикав оттенък, чувах хрипливото му дишане.

Бях го целувала. Него.

— Ти не си на двеста шейсет и седем години — казах бавно. — По-стар си от мен. Може би си на петстотин? На шестстотин? Идвал си от север на всеки няколко години, винаги през зимата. Идвал си, за да грабиш. Ти и тези като теб сте обезлюдявали цели села. Изнасилвал си съседите ми. Почти изнасили самата мен. Почти уби сина ми. Крал си конете, кравите и всичко, което сметнеш за ценно. Оставял си хората без нищичко, хора, които след това са умирали от глад. Разбира се, това се отнася за онези, които не си убивал веднага.