Читать «Вечен живот» онлайн - страница 146

Мълвеше ми някакви неща на исландски. „Сефа, успокой се. Спри, ще се нараниш, шах“. Думи, които човек би използвал, за да говори на кон или на дете. Аз се опитвах да го изритам с коляно и се борех с всички сили, но в общи линии усещането беше все едно се боря със скала. Рейн дори не се помръдваше и ме задържаше подобно на усмирителна риза.

— Рейн! — гласът на Солис се чу ясно отнякъде съвсем наблизо.

— Настасия! — възкликна Ривър, навеждайки се, за да ме види.

И двамата с Рейн замръзнахме. Видях как върху лицето му се изписва един безсмъртен живот, изпълнен с болка, вина, разкаяние и гняв. Предположих, че върху моето е видял съвсем същото.

— И двамата спрете веднага! — каза Солис. — Рейн, стани. — Той постави ръка върху рамото му.

Рейн внимателно се изправи на крака, като пусна ръцете ми в последния възможен момент, и след това бързо отстъпи извън обхвата на ритниците ми.

Ривър ме гледаше. Хрумна ми, че животът й сигурно е бил далеч по-спокоен, преди да нахлуя в него.

Тя коленичи, а аз седнах и започнах да изтръсквам сламата от себе си. Емоциите ми бяха твърде бурни, за да ги осмисля, твърде невероятни, за да се изправя срещу тях. След като я бях избягвала в продължение на четиристотин четирийсет и девет години, истината най-сетне беше избухнала в главата ми.

— Знам коя е тя — заяви Рейн. Гърдите му се повдигаха учестено, но белегът отново бе прикрит.

— Аз знам кой е той — натъртих, докато се изправях на крака.

— Е — Ривър местеше поглед от мен към него и обратно, — значи вече знаете.

Зави ми се свят. Погледнах към спокойното й лице:

— Знаеш ли кой е той? — посочих обвинително Рейн с пръст.

— Да — кимна Ривър. — Също така знаем коя си ти.

Бях неспособна дори да проумея думите й.

— Знаехме, че е просто въпрос на време вие двамата да откриете истината — каза Солис. Изобщо не изглеждаше притеснен.

— Той трябва да си тръгне оттук! — отсякох и миг по-късно осъзнах каква глупост съм казала току-що. Аз бях последната, която беше дошла, и респективно първата, която трябваше да си тръгне.

— Не, няма — каза Ривър, докато чистеше сламките от косата ми.

Болка прониза сърцето ми.

— Хубаво. В такъв случай аз ще си тръгна! Още в този момент. — Вътрешно започнах да плача. Изобщо не исках да си тръгвам. Щях да бъда напълно изгубена, ако напуснех това място.

— Не, няма — повтори Ривър, този път по-нежно, изтупвайки пуловера ми с ръка. — Ще бъдеш напълно изгубена, ако напуснеш това място.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих автоматично.

— И двамата трябва да останете — продължи Ривър. — Няма смисъл да си тръгвате. Трябваше да се изправите срещу проблемите си рано или късно. Останете и се изправете срещу тях сега, с нашата подкрепа.

— Той е убил хиляди хора — почти се задавих, докато го произнасях.

— Не са хиляди! И освен това не съм убивал от стотици години! — отсече Рейн. — Загърбил съм миналото си.