Читать «Вечен живот» онлайн - страница 145

Цялото ми същество беше ужасено, пищящо и разтреперано, но гласът ми си оставаше спокоен, докато мозъкът ми продължаваше да подрежда парчетата на пъзела: спомени, дочути слухове, картини, звуци и миризми. Имах усещането, че конюшнята се изпълва с чернотата на спомените ми. Изправих се до седнало положение и опрях гръб в балите слама.

— Ти не си холандец — казах с горчив смях. — Ти си исландец, викинг, монголец. Сблъсквала съм се с такива като теб четири пъти из Норегр, Свипьой и Исланд. Най-накрая ви избягах — преместих се в Хесе през 1627 година. Дори и там обаче чувах ужасяващи истории за деянията ви на север.

Рейн гледаше право през мен, зареял поглед в нищото.

Внезапно се почувствах могъща, изпълнена с хладна увереност. Станах и се изправих пред него.

— В момента си представям лицето ти, боядисано в бяло, черно и синьо.

Рейн започна да се дави, все едно бе на път да повърне.

— Ти беше, нали? Ти изби цялото ми семейство? Ти разруши селото на баща ми. Твоята орда е унищожила династията в Тарко-Сале, а после се е насочила на запад, към Исландия.

Той повдигна брадичка, погледът му беше див:

— Майка ти одра брат ми жив. Брат ти му отряза главата. Аз бях в залата. Видях го.

— Тогава кой изби всички останали? Кой отсече главата на моето малко братче? — повишавах тон, докато гневът се надигаше в мен.

— Баща ми — прошепна Рейн.

— А къде е баща ти сега? — Чувствах се така, все едно можех да разтворя длан и да хвърля огнено кълбо по него.

Чувствах се като страховита могъща вещица, готова да въздаде правосъдие.

— Мъртъв е. Той се опита да използва тарак-сина на майка ти, амулета. Не беше достатъчно силен. Нещо в заклинанието се обърка и всичко бе пометено в буря от огън и светкавици. След нея остана само пепел. Баща ми, другите ми двама братя и седем от верните му мъже. Всички бяха… изпепелени.

— Ами ти? Защо бурята не е изпепелила и теб?

Рейн поклати глава.

— Не знам. Но ми стори това.

Той разкопча вълнената си риза и смъкна надолу яката на тениската си. Там, върху гладката златиста кожа на гърдите му, имаше белег от изгаряне. Също като моя.

Двайсет и шеста глава

В мен бушуваше буря. Ако не бях толкова неука в дебрите на магиката, щях да произнеса заклинание и да го одера жив, да го оголя като собствените си емоции. В тази ситуация обаче трябваше да разчитам на изненадваща атака, като се нахвърля върху него. Тялото ми се блъсна силно в неговото и двамата полетяхме от сеновала, стоварвайки се тежко върху разкъсаните бали, които той беше хвърлил.

Бях същинска фурия. Крещях и го псувах на староисландски, докато се опитвах да го одера, да го ударя с юмруци или да блъсна главата му в пода. След няколкото секунди, нужни му да си поеме дъх, Рейн с лекота ме сграбчи за китките (усещането беше като от стоманени окови), след което се превъртя върху мен, притискайки ме с тялото си.