Читать «Вечен живот» онлайн - страница 142

— С онази бала ли те одрасках? — попита.

— Разбира се, че не. Една друга бала беснееше навън и ме нападна — казах подигравателно, докато междувременно опитвах да се съсредоточа върху работата, която ми предстоеше. Без съмнение Рейн можеше да вдига 60-килограмови бали с кутрето си и да ги размята наоколо, но някои от нас не бяха надарени от природата с изродски мускули.

— Аз… извинявай — произнесе той дрезгаво. — Наистина не знаех, че си долу. Не бих се опитал целенасочено да те ударя с бала сено. — Той се поколеба. — Най-вероятно…

Бях изненадана от извинението му и вдигнах рамене. Бузата ми пареше, но кръвта беше спряла.

— Както и да е. Още три бали ли да хвърля долу?

— Не искаш ли да слезеш долу, за да си измиеш бузата? — попита той с тон, който предполагаше, че нуждата да проявява загриженост не му беше по вкуса.

— Да бе, все едно ти пука — промърморих. — Знам, че не можеш да ме понасяш. Избягваш дори да ме поглеждаш. Така че, не, искам да приключим с това и да се връщам в леглото.

Наведох се, плъзнах пръсти под тънката връв, която задържаше сламата в балата и пробвах да я плъзна към края на сеновала. Помръднах я с около два сантиметра. По-малко от два сантиметра. Тежеше повече, отколкото бях предположила.

Рейн така и не се помръдна и аз вдигнах очи. Нямах никакво желание да ме гледа как се мъча.

— Какво? — намръщих му се.

Той сведе очи и плъзна пръст по собствената си буза, явно в опит да напомни, че съжалява.

Намръщих се още повече. Миризмата на слама и коне, тишината в плевнята, всичко това ми напомняше прекалено много за отминалите времена. Не ми харесваше да бъда тук.

— Забрави. Сигурна съм, че тази драскотина е добро допълнение към естествения ми хулигански чар. Сега ще ми се махнеш ли от пътя, добиче такова?

Отново се приведох над балата, този път готова да я тласна по-силно.

Той присви очите си с цвят на уиски по здрачаване. Преди да разбера какво се случва, ми подложи крак, а аз се препънах и тупнах непохватно върху задника си, отворила уста от изумление.

— Какво, по дяволите, ти става? — Вдигнах очи към едрото му тяло, надвесено над мен, и ми хрумна, че в крайна сметка май вече е време да се уплаша истински.

— Аз… не искам да си тук — произнесе бавно той. В гласа му се долавяха гняв и объркване. — Защо изобщо дойде?

Не знаех какво да кажа. Не беше единственият безсмъртен, който имаше нужда от терапия. Не за първи път се питах какви бяха неговите грехове. Той се приведе, сякаш за да ми помогне да се изправя, а аз вдигнах ръце пред себе си, за да се защитя. С бързо движение Рейн сграбчи китките ми и ги натисна надолу, а миг по-късно се озова върху мен и започна да ме целува.

Не можех да реагирам, не можех да мисля. Хиляди пъти си бях фантазирала за това как той е изцяло под мой контрол и изпълнява всяка моя прищявка, копнеех за докосването му от първия миг, когато го бях зърнала, но изобщо не бях вярвала, че в някакъв момент действително ще се окажа в обятията му.