Читать «Вечен живот» онлайн - страница 125

— Само че никой не е оставил сигнатурата си в заклинанията от стаята ми, нали? — предположих. — Би било глупаво съответният човек да го стори.

— Никой не е оставил открито сигнатурата си — каза Солис. — Тези заклинания са били умишлено… замаскирани. Създадени са от един човек, но са изградени така, че да напомнят за магическия модел на друг. След което са допълнително замъглени.

Зяпнах го.

— Нима някой действително може да стори нещо подобно? — О, Божичко, всичко това беше далеч по-сложно, отколкото си бях представяла. Никога нямаше да успея да го схвана напълно.

— Да — кимна Ривър.

— И това са били заклинания, които да предизвикат… смъртта ми?

— Най-общо казано, да — отвърна Ривър. — Което всъщност е глупаво, предвид факта, че си безсмъртна. Не става дума за директно убийство. По скоро нещо от типа на това да се разболееш от пневмония и да умреш. Да преживееш фатален инцидент. Да бъдеш убита по време на обир. Видът на смъртта не е заложен в заклинанието. За нормален човек подобни магии наистина биха довели до фатален изход. За теб обаче, за хората като нас, тези заклинания ще подействат по друг начин. Ще те обвият в мрак. Не могат да те убият — сама знаеш колко трудно е това — но ще привлекат ужасяващ мрак. Нещо, което да предизвика неконтролируем страх или депресия, от която не можеш да се измъкнеш. Не съм виждала нищо подобно от… е, нека кажем, че не съм виждала нищо подобно от много, много отдавна.

— Да не говорим за талисмана под леглото ти — каза Ашър. — Гадна работа.

— Комплектът за шиене, а?

Той пробва да се усмихне на шегата ми, но не успя.

— Щеше да ти оказва силно влияние всеки път, когато легнеш в леглото си.

Стомахът ми отново се сви. Спомних си какво бях почувствала, когато протегнах ръка към вратата си и после се поколебах. Бях усетила някаква студена черна сянка, която ме очакваше в стаята ми. Сянка, която щеше да ме сграбчи, да ме обгърне изцяло и никой нямаше да ме види отново. Възможно ли бе наистина да го е сторил Рейн? Не… въпреки всичко не можех да си го представя да прави нещо подобно. Но кой тогава? Нел? Тя си беше кучка, но дали наистина ме мразеше толкова много? Беше ли толкова добра в използването на магика? Някой от другите? Усетих как в черепа ми се надига пулсираща болка.

— Може би мястото ми наистина не е тук — промълвих. — Искам да кажа, че то наистина не е, и всички го знаем. Това е просто доказателство.

— Напротив — каза Ривър. — За мен това означава, че повече от всякога трябва да бъдеш именно тук.

Солис, Ашър и Ан кимнаха, но видях как Солис стрелна Ривър с очи.

— Съгласна съм — обади се Ан. — Вече сме го обсъждали. Тя притежава неестествено силна магика, нещо древно и могъщо. Трябва да се научи да го контролира, да го разбере и да го използва, за да твори добро. В противен случай ще бъде уязвима завинаги.

— Въпросът е дали някой друг знае за нейната сила? Дали някой я чувства като заплаха? — попита Ашър.

Полагах сериозни усилия, за да запазя спокойствие. Кожата ми се бе вледенила при думите „древно и могъщо“.