Читать «Вечен живот» онлайн - страница 123

Май никога. Опа!

— Аха — възкликна той, бръкна под леглото ми и измъкна малка кожена торбичка. Двете с Ривър се приведохме над него.

— Някакви сигнатури? — попита глас от вратата. Солис се бе изправил на прага, а древните му кафяви очи контрастираха с младежкото му лице.

Ривър се намръщи.

— Нямам представа.

Солис пристъпи в стаята.

— Нямаш представа?

— Какви са тези сигнатури? — попитах, но никой не ми обърна внимание.

Ашър развърза кожената торбичка и внимателно изсипа съдържанието й върху леглото. Видях няколко карфици, малко шишенце с тъмна червеникавокафява течност и черен блестящ камък, който изглеждаше като направен от метал. Хематит, спомних си и се потупах одобрително наум по ученолюбивата глава.

— Това някаква шега ли е? — попитах, надничайки зад рамото на Солис.

— Не — отвърна Ашър. — Изобщо не е шега.

— Какво става тук! — попитах, леко повишавайки тон.

Солис ме погледна, след което се обърна и отиде да затвори вратата. Разтвори длан и промърмори няколко думи, които не успях да разпозная. После и тримата в пълен синхрон насочиха погледите си към мен.

— Какво? — възкликнах. — Не съм го направила аз!

— Знаем — каза Ривър. — Кажи ми, срещала ли си някого от хората тук, преди да дойдеш в къщата. Искам да кажа, освен мен. Някой друг да ти се струва познат?

— Не. — Да, Рейн ми се беше сторил познат и освен това имах едно видение с него в ролята на кръвожаден варварин. Но аз наистина не го бях срещала, преди да дойда тук, бях сигурна в това. Прехвърлих лицата на останалите през главата си, опитвайки да си ги представя с по-различен външен вид, но не можех да си спомня да съм виждала някого от тях преди. — Не, не мисля. Защо?

Ривър ме погледна в очите.

— Някой тук желае смъртта ти.

Натопих залък хляб в остатъците от яхнията в купичката си. Аз и четиримата учители седяхме на масата и ядяхме закъснялата си вечеря. През кухненската врата можехме да чуем как Джес, Нел и Лоренц мият съдовете и почистват. Лоренц пееше някаква ария от „Тоска“ — имаше хубав глас.

— Е, какво точно се случи с Рейн тази сутрин? — попитах. Той така и не се беше появил на вечеря и се чудех дали има нещо общо с магиите в стаята ми. Въпреки всичко не мислех, че е виновен, но нямаше как да отрека, че нещо във вида ми на закуска му беше изкарало акъла.

— Внезапно си му се сторила позната — отвърна откровено Ривър. — Нещо в цвета на косата ти, в начина, по който си стояла там, е предизвикало болезнен спомен. — Тя се усмихна накриво. — Помня, че и при теб се случи нещо подобно, когато видя отражението си снощи. Сигурна ли си, че не го познаваш?

— Не, наистина не мисля, че го познавам — отрекох отново. — Може да се каже, че… повече или по-малко съм се мотала с една и съща тайфа в продължение на много време. Не мисля, че съм срещала някого от хората тук. Само дето…

— Какво? — Ривър се приведе към мен.

Поколебах се.

— Ами… по време на онзи кръг… онова, което ме сполетя, всъщност не беше видение, а спомен. Спомних си нещо, което ми се случи много отдавна. Адски отдавна, някъде преди хиляда и шестстотната година. В този спомен видях един човек, който изглеждаше точно като Рейн. Човекът, който… почти успя да ме нарани. Варварин. Един от нашествениците, които идваха през зимата в онези времена.