Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 80
Лейни Тейлър
Дали правеше магия, или я откриваше? Дали се намираше дълбоко вътре в себе си, или пък се отделяше от себе си? Това не знаеше. Той всъщност нищо не знаеше. Тъй като нямаше никакво обучение, Акива се ръководеше единствено от инстинкта и надеждата, а тази нощ минута по минута, той подлагаше на изпитание и двете.
Точно насред военния съвет идеята проблесна в него внезапно като просветление. И касаеше хамсите.
Не си правеше никакви илюзии за вероятността двете армии да постигнат съгласие в скоро време. Наясно беше, че това ще е проблем, но също така знаеше, че най-добре ще проявят обединената си сила в истински съюз, а не при обикновено разведряване на отношенията. Обединение. Както и да ударят Доминиона - в смесени батальони или поотделно, - щяха да са числено превъзхождани. Но Лираз имаше право: при каквато и да е формация хамсите щяха да обезсилят врага и да помогнат за изравняването на везните. От тях можеше да зависи дали ще победят, или ще бъдат победени.
Не можеше обаче и да очаква неговите братя и сестри да се доверят на химерите, особено след такова горко начало. Хамсите бяха оръжие, срещу което те нямаха защита.
Какво би било обаче, ако се
Точно това беше идеята на Акива. Какво би било, ако изнамери противозаклинание, за да предпази извънбрачните от татуировките? Още не знаеше дали ще успее - и дали изобщо е
Ами... Кару?
Точно тук Акива загуби ориентация. Как някой би разбрал дали инстинктите му не са били само маскирана надежда и дали надеждата му всъщност не е била отчаяние, перчещо се като възможност? Защото успееше ли, заедно с перспективата за истински съюз между техните две армии щеше да се появи и още една, по-лична перспектива.
Кару вече ще може да го докосва. Ръцете й, притиснати плътно о неговата плът, без това да води до агония. Той не знаеше дали тя иска да го докосва, или някога ще го направи отново, но поне ще има шанс за това, просто за всеки случай.
И серафими, и химери поставиха стражи в коридора, който свързваше голямата пещера със скалното селище, за да държат воините на двете армии настрани едни от други. Всеки имаше чувството, че постоянно е наблюдаван или че някой дебне в сенките; че зад всеки ъгъл се крие враг. Така беше невъзможно да се отпуснат и да си отдъхнат. Повечето, както от едната, така и от другата страна, се чувстваха като хванати в капан в тези скални килии и лишените от прозорци стени - място без небе, откъдето няма как да избягаш. Това важеше особено за химерите, тъй като бивакът на серафимите се намираше между тях и изхода на пещерата.
