Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 78

Заповядайте, светове, помисли си Кару, за да си получите катастрофата. Огледа отново седящите около масата, но видя единствено войници в разгара на военен съвет и всичко решено на него можеше да се обобщи с: Естествено, идиот такъв. А ти какво си мислеше, че ще стане ? И все пак тя се опита.

- Няма допустимо ниво за страничните жертви - каза.

Стори й се, че погледът на Акива омеква, но не неговият глас отговори. Това беше гласът на Лиссет, точно зад гърба й.

- Защо сн толкова притеснена - произнесе тя със злобно съскане. - В края на краищата ти химера ли си, или човек?

Лиссет. Или, както вече предпочиташе да мисли за нея Кару, бъдещата почитателка на преживната храна. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не се обърне с лице към жената ная, да я погледне и да каже „мууу“. Вместо това отговори с делови тон, в който се долавяше само далечна сянка на снизходителност.

- Аз съм химера в човешко тяло, Лиссет. Мислех, че досега си го разбрала.

- Тя отлично го разбира, нали така, войнико? - Това беше Тиаго, полуобърнат към жената ная с предупредителен поглед. После ще я разжалва, помисли си Кару. Вълка беше повече от ясен, когато преди началото на съвета ги предупреди, че трябва да представляват единен фронт, каквото и да става. Сега все едно каза на Лиссет, че не е спазила заповедта му.

- Тъй вярно, сър - отвърна Лиссет, съвсем разумно върнала си почтителния тон.

- Да оставим хората настрани - продължи Кару, - какво ще стане с нас? Колко ще загинат?

- Колкото трябва - отвърна й от другия край на масата Лираз и на Кару й се прищя да раздруса тази величествена ледена царица, този ангел на смъртта.

- Ами ако не се наложи никой да умира? - попита тя. - Ами ако има друг начин?

- Да бе - отвърна Лираз с отегчен вид. - Защо просто не отидем и не помолим Яил да си ходи? Бас ловя, че ако кажем вълшебната думичка „моля“...

- Не това имах предвид - озъби й се Кару.

- А какво тогава? Друга идея ли имаш?

Кару, естествено, нямаше друга идея. Изръмжаното с неохота признание - „Още не“ -прозвуча горчиво.

- Сигурна съм, че ще ни уведомиш, ако измислиш нещо.

Ах, този неин пронизващ поглед, този сардоничен, пренебрежителен тон. Кару усети омразата на ангела като плесница. Заслужаваше ли го? Стрелна с очи Акива, но той не гледаше към нея.

- Приключихме с това - обяви Тиаго. - Воините ми се нуждаят от почивка и храна, а ни чака и възкресяване.

- Излитаме призори - каза Лираз.

Никой не възрази.

И това беше всичко.

Както си помисли след разпускането на съвета Кару: предизвестие за Апокалипсис.

Или пък... може би не. Докато наблюдаваше как Акива си тръгва, без дори да погледне към нея, продължаваше да се пита що за искра беше проблеснала в погледа му; не разчиташе обаче нито на него, нито на друг да се застъпи за света на хората. Колкото до нея самата, тя не се предаваше толкова лесно. Все още й оставаше известно време.