Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 79
Лейни Тейлър
Не много, но поне някакво. Което никак не беше зле, нали така? Трябваше само да измисли някакъв план за отлагането на Апокалипсиса и да убеди тези мрачни и закоравели в битките воини да го приемат. През следващите... има-няма дванайсет часа. Като в същото време се намира в дълбок транс, опитвайки се да възкреси колкото може повече души.
Защо пък, не е кой знае каква работа.
25. Ти, в множествено число
След съвета Акива се оттегли в стаята, която беше избрал за себе си, и затвори вратата.
Лираз се задържа отвън и се заслуша. Вдигна ръка да почука, но после я остави да падне. Стоя така близо минута, а по лицето й се мяркаха ту копнеж, ту гняв. Копнеж по времето, когато от двете й страни бяха изправени нейните братя. Гняв, загцото вече ги нямаше и загцото изпитваше нужда от присъствието им.
Чувстваше се... незащитена.
Хазаел от едната страна, Акива от другата; те винаги са били нейните братя. В битка, естествено. Обучаваха се тримата заедно още от петгодишни. В моменти на съвършенство се сражаваха като едно тяло с шест ръце, общ разум и гърбовете им никога не оставаха оголени към врага. Но не само в битките - вече го знаеше - двамата й служеха за укритие, изправени като две стени, между които намираше убежище. Случваше се и в моменти като този. Сега, когато Хазаел вече го нямаше, а Акива живееше в някакъв свой свят, тя усещаше как вятърът я брули от всички страни, сякаш всеки момент ще я разпилее на части.
Тя не би се молила за близост. Не би трябвало да се моли и я болеше, че Акива очевидно не се нуждаеше от онова, от което тя имаше нужда. Как можеше да се затвори със собствената си скръб и страдание и да я остави отвън?!
Тя не почука на вратата му, а изопна рамене и продължи нататък. Нито знаеше къде отива, нито я беше грижа. Така или иначе, всичко останало беше просто пълнеж - до секундата, в която ще опре меча в гърдите на чичо си и бавно, много бавно ще го забие.
Нищо не можеше да предотврати това, нито човеците с техните оръжия, нито неистовата тревога на Кару, нито жалбите за мир.
Нищо.
Акива не скърбеше. Образите, които го преследваха - трупът на брат му, как Кару се смее заедно с Вълка, - бяха заключени зад девет врати. Сега очите му бяха затворени, а лицето спокойно като при сън без сънища, но той не спеше. Нито пък беше съвсем буден. Намираше се на място, което откри преди години, след Булфинч, докато се възстановяваше от раните, които би трябвало да го умъртвят. Макар да не умря и даже възстанови напълно ръката си, раната в рамото така и не престана да боли, дори за миг, и ето там беше той сега.
Намираше се вътре в болката, на мястото, където твореше магия.
Не
