Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 75

Докато в този кратък миг търсеше подходящи думи, тя се огледа за подкрепа сред седналите около каменната маса и срещна втренчения поглед на Акива. Този огнен поглед сякаш спря сърцето й. В него не се четеше нищо; каквото и да изпитваше към нея - отвращение? Разочарование? Дълбока поразяваща болка? - то беше скрито.

- Затварянето на вратата е един от начините да разрешим проблема - каза той. Гледаше право в Тиаго. - Но не и най-добрият. Враговете ни не винаги остават там, където сме ги изпратили, и има голяма вероятност неочаквано да ни връхлетят отново още по-смъртоносни.

Несъмнено намекваше за собственото си бягство и последиците от него. Вълка добре схвана посланието му.

- Така е - каза. - Нека се поучим от миналото. Убийството е единственият възможен край. -Бегъл поглед към Кару, след който добави с едва доловима усмивка. - Но не винаги с него приключва всичко.

На останалите им трябваше малко време, докато осъзнаят, че Бича за зверовете и Вълка са единодушни, колкото и ледено да беше това единодушие.

- Това би било твърде несигурно - обърна се Лираз към Елион. - И твърде неудовлетворително. - Думите й бяха колкото прости, толкова и смразяващи. Тя се канеше да убие чичо си и имаше намерение да се наслади на това.

- Тогава какво предлагаш? - попита Елион.

- Ще действаме така, както обикновено правим - отвърна Лираз. - Ще се бием. Акива разруши портала на Яил, така че той не може да викне подкрепление. Довършваме ония хиляда, после се връщаме през другия портал, запечатваме го след себе си и се справяме с всички останали тук, в Ерец.

Елион премисли думите й.

- Нека за момент оставим настрани „всички останали“ и лошият ни жребий тук. С тия хиляда в света на човеците сме близо три срещу един, и то в тяхна полза.

- Трима доминионци срещу един от извънбрачните? - Усмивката на Лираз беше като прелюбодейско отроче на акула и ятаган. - Аз поемам този жребий. Освен това не забравяйте, че ние имаме нещо, което те нямат.

- И кое е то? - попита Елион.

След като погледна Акива, Лираз се обърна с лице към химерите. Не каза нещо; гледаше сърдито и с неохота, но смисълът беше съвсем ясен: Ние имаме зверовете на наша страна, все едно каза тя, коварно извила устни.

- Не - веднага се възпротиви Елион. После погледна към Бриатос и Орит за подкрепа. -Съгласихме се да не ги убиваме, само това, макар да бяхме в правото си да го направим, след като нарушиха примирието...

- Значи ние сме нарушили примирието, така ли? - Това дойде откъм Тен. По-скоро Хаксая, която, изглежда, извличаше известна наслада от измамата по единствения начин, на който беше способна. Кару познаваше нейното истинско лице. Някога, много отдавна, тя беше приятел и видът й не беше вълчи, а лисичи, което всъщност не беше кой знае каква разлика - просто по-остра и дива муцуна. Навремето Хаксая твърдеше за себе си, че е само два реда зъби с прикачено към тях тяло и начинът, по който се усмихваше сега с вълчата челюст на Тен, приличаше на подигравка. Мога да ви изям, сякаш си мислеше през повечето време тя, включително и в този момент. - Тогава защо подът на пещерата е покрит с нашата кръв? - попита.