Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 61

Непоклатимата увереност, че това е краят. Виждайки как остриетата на ангелите са готови да изскочат на свобода и да секат; чувайки ръмженето на химерите, готови да разкъсат със зъби бъдещето на парчета, бе все едно да види как и последните остатъци от мисъл и чувство, ако изобщо ги е имало някога, са потъпкани и заменени от това... това... това горчиво безсмислие.

Необратимо, крещеше то, и то за какво?!

Отчаянието я завладя изцяло, но пък беше мимолетно. Скоро я освободи и отлетя, но остави у Кару празното, опустошаващо чувство, че целият свят е като...

... пламъче на свещичка, угасено с писък.

А като последица от това чудовищно зверство от нея може би щеше да остане само струйка дим, понесена от вятъра и пръсната в края на всичкото - в преходността на света.

Необратимо, и то за какво ?

Необратимо, необратимо.

Ръцете й не успяха да довършат онова, което бяха започнала. Не измъкнаха остриетата. Не можеха. Те останаха да висят на колана върху хълбоците й, докато си поемаше дъх, почти изненадана от това усещане - че в нея все още е останала искрица живот и има въздух, който да поеме.

Една секунда.

Още едно вдишване, още една секунда.

Продължаваше да виси във въздуха, но се остави да падне, приземявайки се свита на кълбо; остана на колене, а в съзнанието й ехтеше онова Не!, докато лека-полека осъзна, че около нея... нищо не се случва.

Нищо. Не се случва.

Свитите на буца мускули на зверовете бяха омекнали. Почернелите от рабоши ръце бяха замръзнали върху ефесите; остриетата на серафимите улавяха светлината, полуизмъкнати от ножниците и останали неизвадени.

Двете жадни за кръв армии просто... бяха се овладели.

Но как?

Този миг сякаш се проточи много дълго. Кару, замаяна от съкрушителното отчаяние, дори не можеше да го осмисли. Тя ги беше оставила на ръба, малко преди да връхлети бедствието. Как беше станало така, че са спрели? Мигар е пропуснала прекрачването на ръба, последвалата катастрофа? Нима всичко е било само театър, празно дрънкане на оръжие? Възможно ли е да е толкова просто? Едва ли. Не, тя пропускаше нещо. Около нея цареше объркано мълчание, очите бавно примигваха, дишането беше дрезгаво, също като нейното. Опита да се освободи от

пелената, паднала пред очите й.

И тогава видя, че върху ивицата ничия земя между двете армии Белия вълк се изправя на крака. Всички очи - приковани в него, нейните - също, а пелената взе да се вдига.

Възможно ли е... дали това не е негово дело?

Тя също се изправи. Трудно й беше да се движи. Отчаянието може и да беше отминало, но остави някаква тежест след себе си, плътна и мрачна. Забеляза, че коленете на Вълка са разкървавени от удара при падането; Утем лежеше мъртъв, а локвата кръв около тялото му ставаше все по-голяма. Тиаго успя да стане точно когато кръвта стигна до него и сега се събираше около вълчите му лапи, цапаше бялата им козина и пълзеше нататък, право към първите редици от ангели. Утем беше огромен и още много кръв имаше да изтече, а, застанал насред нея, Вълка представляваше драматична гледка - целият в бяло, само тук-там по тялото му, по коленете и челото, разцъфваше неговата собствена кръв. И по дланите.