Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 59

Видя Тиаго, все още във въздуха. И Утем с протегната напред върху дългия врат глава, удържащ красивото си източено тяло с двата чифта кри ле. С периферното си зрение улови някаква диря във въздуха. Секунда по-късно долови и едно бръм, което трябваше да я предхожда...

Докато стрелата пронизваше гърлото на Утем.

Още с първото омаломощаващо докосване на магията една-единствена дума кънтеше в главата на Акива. Не не не не не не\

А после стрелата...

Виспенгът нададе вик. Предсмъртно цвилене на кон - звукът изпълни пещерата и нахлу в скалните коридори, докато огромното създание падаше надолу. Тялото му свистеше във въздуха, а под него химерското войнство се раздвои и опразни място, където то се стовари с цялата си мощ след спираловидното пропадане. Сблъсъкът със скалистия под беше чутовен. Очите гледаха диво, вратът взе да бие земята като камшик и стрелата стана на парчета; дългото лъскаво тяло се гърчеше, отхвърлило ездача, докато накрая бавно застина в мъртвешка неподвижност.

Белия вълк се озова запратен в краката на извънбрачните върху покрития с лед под, а през това време отзад армията му нададе рев.

Акива видя всичко това през спусналата се пред очите му пелена от ужас. Нима химерите бяха планирали по-отрано това коварство? Защото първи бяха хамсите, в това той беше сигурен.

Ами стрелата? Тя откъде се взе? Някъде отгоре. Погледът на Акива долови раздвижване сред сталактитите и към ужаса му се добави и ярост, насочена към собствените му братя и сестри. От неописуемата гордост, която изпитваше заради тях, не остана и следа. Всичките тези ръце, увиснали безволно покрай дръжките на мечовете - това е било само преструвка, докато стрелците са стоели скрити над главите им с опънати тетиви. Колкото до ръцете, те не останаха дълго време без работа.

Белия вълк стоеше на колене. И от двете страни проблясваха оголени в мрачни усмивки зъби. Миг на затишие в редиците на серафимите, после една ръка посегна към меча. Последвана лавинообразно от още една, три, петдесет, а реакцията на Акива дойде твърде късно, отчаяно. Той вдигна празните си ръце в смирена молба, дочу дрезгавия вик на Лираз: „Не!“.

Продължи само секунда. Тази секунда. Ръце върху дръжките на мечовете. Само за секунда приливът се обърна, а приливът не може да бъде обърнат. Щом веднъж мечовете излязат от ножниците, щом веднъж навитите като пружина мускули на зверовете се отпуснат, този ден ще бъде окървавен като последния ден на кирините и отново по скалните коридори ще потекат кървави реки за горест на всички.

Лазурен проблясък. Очите на Акива срещнаха погледа на Кару и той беше невъзможен за издържане.

Това беше предизвестената смърт на една надежда.

И за трети път в своя живот Акива почувства как вътре в него изкристализират огън и бистра мисъл - само миг, а после светът се промени. Сякаш някой дръпна пред него завеса и всичко се разкри: неизменно и с ясно очертани граници, бляскаво и замръзнало в покой. Това беше сиритхар и само след миг Акива вече беше възстановил вътрешното си равновесие.