Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 58

Или лъжата.

Акива си даде сметка, че е очаквал този успех, защото не беше изненадан от него. Чувстваше се доволен - даже нещо повече от доволен. Трогнат. Благодарен, отдън душа.

Това беше началото на разведряването.

Но не стана така.

17. Предизвестената смърт на една надежда

Застанала почти в центъра на строя химери, Кару едва можеше да огледа пещерата заради масивните гърбове на воините около нея, но пък имаше директен изглед към Акива и Лираз, застанали встрани от останалите заедно с един от братята си.

Ето че пристигнахме, помисли си Кару. Не точно „у дома“, тя имаше нещо друго предвид. Да, това беше нейният дом и спомените й за него бяха още живи, но останали далече назад в миналото. Това... това тук беше прагът на бъдещето. Вълка все още беше във въздуха, тя усещаше приближаването му зад гърба си, но гледаше към Акива. Той постигна всичко това и тя се чувстваше изпълнена с възхита, пърхаща като пеперуда, като пеперуда-колибри или като... буревестник. Това беше нещо голямо.

Възможно ли е наистина да се случва?

То ставаше пред очите й. Когато двамата с Акива за първи път споделиха шепнешком един с друг мечтите си, те се питаха дали някой друг от себеподобните им или от техните другари може да бъде спечелен. Не всички - още от самото начало знаеха, че това е невъзможно, - но поне някои. Първо, само някои, после - повече. И ето че сега в пещерите бяха тези някои. Те бяха началото на повече.

Кару гледаше към ангелите - погледът й не се откъсваше от Акива, - затова... стана свидетел на точния момент, в който всичко се сгромоляса.

Акива политна назад. Трепна без видима причина, сякаш е уцелен. Също като Лираз и техния брат и макар Кару да не гледаше точно към редиците на извънбрачните, забеляза някакво движение сред тях. Пърхането в нея замря. Осъзна, че този съюз е бил обречен още в деня, в който Бримстоун беше измислил татуировките.

Хамсите.

Кой? Дявол да го вземе, кой?!

Вече нямаше значение дали е само една от химерите, или са всички. Това беше като добре прицелен и съвършено изпълнен изстрел. За части от секундата всичко се промени. На мига напрежението, наелектризирало въздуха в пещерата, беше освободено - отпускане на мускулите и волята - и заменено с облекчение, защото всички вече можеха да се отърсят от обзелото ги безумие и да се върнат към обичайните си отношения.

Щеше да се лее кръв.

Вътре в Кару се надигна панически писък. Не. Не! После тя се задейства. Един скок и вече беше във въздуха, над главите на войската, за да разбере кой беше: кой го направи? Кой започна? Но никой не стоеше с протегнати напред ръце. Кейта-Ейри? Жената саб беше застанала нащрек, тревожна, стиснала ръце в юмруци; ако тя го беше направила, значи е постъпила като страхливец, като подлец, разпалвайки битка, в която щяха да загинат толкова много...

Зузана и Мик. Сърцето на Кару замря. Трябваше да измъкне приятелите си от тук.

Погледът й се стрелна назад, описвайки дъга по посока на готовото за скок и оголило зъби войнство - най-първият рефлекс на бойци, подчиняващи се на инстинкта си.