Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 48
Лейни Тейлър
Той също се скова, когато забеляза как се изопнаха чертите й.
- Нямах предвид насаме с теб. Не, че не бих... но не това исках да кажа. Просто... - Той си пое дълбоко въздух и тежко издиша. - Просто съм уморен, Кару. Ще ми се поне за малко да не ме дебнат и да не се притеснявам дали не съм сгрешил някъде. Само това исках да кажа.
Боже, каква е егоистка да мисли единствено за себе си! Бремето върху плещите му беше толкова голямо, че направо го смазваше, а тя не можеше да понесе дори мисълта да остане
насаме с него. Поне да се беше престорила, че ще го изтърпи!
- Съжалявам - каза окаяно. - За всичко.
- Недей. Моля те. Не ми е лесно да го кажа, но всичко това си струваше. - И видът му, и неговият глас бяха толкова искрени. И отново излъчването бе така неприсъщо за изражението и гласа на Вълка, че променяше и двете, успявайки да придаде дори
Сърцето на Кару взе да се бунтува и ако в нея имаше останала дори капка съмнение, вече не би могла да устои на подобна чистота. Нейното сърце обаче беше половинка от друго „заедно“ -мечтата се зароди в едно друго тяло и въпреки лъжите, които си повтаряше от месеци, явно не си беше отишла с него.
Насили се да се усмихне, защото Зири с нищо не беше виновен и заслужаваше много повече, но така и не успя да произнесе думата -
Не и на него.
Зири усети напрежението в усмивката на Кару. Щеше му се да вярва, че е заради принудата да го гледа в това тяло, но... той знаеше. Просто знаеше. Ако не го беше разбрал досега, вината си беше само негова - не нейна, но ето че най-после проумя.
Никаква надежда. Късметът нямаше да го споходи, не и този път.
Пожела й лека нощ н я остави да стои на билото, очаквайки завръщането на ангела; докато се отдалечаваше, усети, че чертите му възвръщат обичайното си изражение. Ъгълчетата на устните му потръпнаха незабележимо, издавайки, че е развеселен - но във веселостта му прозираше жестокост. Това обаче не беше Зири. Той изобщо не беше весел. Мигар Кару все още е влюбена в Акива? Истинският Тиаго би се погнусил, щеше да побеснее. Мнимият Тиаго беше с разбито сърце.
Но изпитваше и ревност и това го поболяваше.
В този момент по-остро отвсякога усещаше загубата на собственото си тяло, и то не защото това би променило нещо в чувствата на Кару, а защото му се искаше да полети - да се почувства свободен поне за кратко, да изтощи крилете и белите си дробове, да се сблъска с нощта и да позволи скръбта да се изпише върху лицето, което дори не беше негово - а дори това не можеше да направи. Защото нямаше криле, а само кучешки зъби. И ноктести лапи.
Тя нямаше нищо общо с любовта; не си струваше да пилее надежди за любов. Сега ставаше въпрос за късмет, а единствената причина някога да се смята за късметлия сега гниеше изоставена в един плитък гроб в света на хората. „Късметлията Зири“ - ама че шега.
