Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 50

Вълка се беше върнал от разузнавателната си обиколка още преди половин час и се беше прислонил край един от огньовете - за щастие един от най-отдалечените. Очите му бяха затворени. Всички бяха със затворени очи. Поне доколкото Лираз можеше да прецени, май нямаше будни.

Никой не би могъл изобщо да разбере за постъпката й.

Придвижваше се безшумно, бавно и крадешком. Стигна до търсената... купчина зверове... и известно време я наблюдаваше с отвращение, после пристъпи по-наблизо. Огънят представляваше жалка гледка и почти не излъчваше топлина. Забеляза и двамата човеци, заспали преплетени един в друг като близнаци в майчината утроба. Ембриони, помисли си тя. Жалка работа. Дълго се взира в тях. Зъзнеха.

Огледа се още веднъж, бързешком.

После коленичи край тях и разпери кри ле. Едно от основните умения на серафимите беше да контролират силата на пламъците в огнените си криле. Достатъчно бе просто да си го помислят и жегата се усилваше. Само след секунди топлината се разпростря над цялото сборище, но беше нужно известно време, отбеляза Лираз, докато тракането на зъби утихне. Самата тя не знаеше що е студ. Обаче по всичко личеше, че трябва да е нещо неприятно. Слабаци, помисли си тя, все така впила поглед в човеците, но ето че една друга дума взе да се прокрадва в мислите й, да се съпротивлява срещу първата. Неустрашими.

Спяха, допрели лица.

Лираз не можеше да се откъсне от тази гледка. Тя никога не бе изпитвала подобна близост с друга жива душа. Майка й? Може би. Но не си го спомняше. Усещаше, че нещо в тази гледка я кара да се разплаче и точно заради това, помисли си, би трябвало да я намрази, както и тях самите. Въпреки това не изпитваше омраза. Зачуди се защо, докато едновременно ги наблюдаваше и топлеше; мина известно време, преди да вдигне очи и да се огледа. Питаше се и друго нещо: дали Акива и Кару са изпитали... това? Тази неустрашима близост. Но къде всъщност беше Кару? Ето я Исса, жената ная, както изглежда спокойно заспала, но за огромна почуда на Лираз Кару не беше сред спящите.

Тогава къде може да е?

Сърцето й взе да блъска и тя разбра. Звездни богове. Как е възможно да съм била толкова непредпазлива? Обзета от ужас - а ужасът събуди гнева й, - Лираз вдигна глава, огледа се и ето я, точно над нея, Кару, кацнала върху скалистото било - от колко време ли стои там? - с притиснати към гърдите колене и плътно обвити около тях ръце. Будна? О, да. И премръзнала, очевидно. Наблюдаваше.

Заинтригувана.

В мига, в който очите им се срещнаха, Кару наклони глава на една страна с изненадващо птиче движение. Не се усмихваше, но от погледа й струеше неприкрита топлина, която сякаш докосна Лираз.

Прищя й се да я върне върху острието на стрела.

А после, просто ей така, Кару завря лице между коленете и се приготви да спи. Лираз не знаеше какво да прави, след като я бяха разкрили. Дали да избяга? Или пък да изпепели всички?

Е, може би не чак това.

В края на краищата остана на мястото си.

Когато химерското войнство беше разбудено и се разбра, че Акива се е завърнал с добри вести - извънбрачните бяха дали обещание, - Лираз отдавна се беше вдигнала и никой освен Кару не знаеше какво е направила. Мислеше си да я предупреди да не казва на никого, но се боеше, че ако издаде притеснението си, това би я направило още по-уязвима пред Кару и би засилило нейната власт над нея, ето защо не го направи. Затова пък й хвърли наистина гневен поглед.