Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 47

- Никога не бих могла да забравя кой си всъщност.

Той се беше наклонил към нея, за да долови думите й; после не се дръпна и на свой ред заговори с тайнствено приглушен глас толкова отблизо, че тя усети как дъхът му й гъделпчка ухото.

- Благодаря ти.

Гласът му беше топъл, неприсъщ на Тиаго също като очите, пропит с копнеж.

Кару рязко отстъпи назад, възстановявайки дистанцията помежду им. Дори духът на Зири не беше способен да промени физическото присъствие на Вълка до такава степен, че от близостта му да не я побиват тръпки всеки път. Раните й все още горяха. Ухото, което неговите зъби разкъсаха, продължаваше да пулсира болезнено. Дори нямаше нужда да затваря очи, за да си припомни какво е да те затиска тежестта на това тяло.

- Държиш ли се? - попита я той след миг мълчание.

- Бива - отвърна тя. - Но ще съм много по-добре, когато всичко се разбере. - И посочи с кимване нощта наоколо, сякаш бъдещето им беше изписано на небето - което нищо чудно да се окаже истина, ако Акива вече летеше обратно. Сърцето й внезапно се сви. Докъде се простираше тяхното бъдеще? Какво им носеше?

И кой ще бъде до нея тогава?

- Аз също - обади се Зири. - Ще се почувствам по-добре, ако новините са добри. Представа нямам какво ще правя, ако планът се провали.

- И аз. - Кару се опита да си придаде храбър вид. - Но все ще измислим нещо, ако се наложи.

Той кимна.

- Надявам се да видя... родното си място.

Толкова нерешителност имаше в думите му. Той беше още пеленаче, когато загубиха своето племе, и нямаше спомен за живота си преди Лораменди.

- Можеш да го наречеш свой дом - каза му Кару. - Поне пред мен можеш да си го позволиш.

- Ти помниш ли го?

Тя кимна.

- Спомням си пещерите. Лицата по-трудно. Тези на родителите ми са като размазани петна.

Болно й стана да си го признае. Зири беше пеленаче, но тя имаше навършени седем години,

когато това се случи и никой друг освен нея не оцеля, за да го помни. Кирините щеше да ги има, докато ги пази в паметта си, а ето че бяха почти изчезнали. Усети как съвестта й остро и болезнено напомня за себе си. Дали ще забрави и лицето на Зири като техните? Мисълта за неговото тяло в плиткия гроб непрекъснато я преследваше. Как пръста засипва клепачите му и беглото просветване на неговите кафяви очи, преди да ги затвори. Излезлите по дланите й мехури след като го погреба в пълно отчаяние още смъдяха; всеки път, щом я заболяха, пред очите й се появяваше лицето му с отпуснати в смъртта черти. И тя знаеше, че съвсем скоро те ще загубят ясните си очертания. Трябваше да го нарисува - жив, - докато все още можеше. Но дори да го беше направила, сега не би могла да му покаже портрета. Той умееше да разчита и най-дребните жестове, а тя не искаше да му вдъхва лъжлива надежда. Не от такава надежда се нуждаеше той.

- Ще ми покажеш ли мястото, когато - ако - стигнем там? - попита той.

- Едва ли ще имаме много време - отвърна Кару.

- Знам. Но се надяваме поне за известно време да останем насаме, колкото да е малко.

Насаме? Кару застана нащрек. Какво си мислеше той - че е възможно да останат насаме?