Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 49

Неговата нова надежда бе отново да се превърне в кирии, някой ден. Искаше да преживее някак всичко това, без да го разкрият и изгорят като изменник; без да бъде обречен на безвъзвратно заличаване. Все още вярваше в онова, което току-що каза на Кару: че неговата саможертва си е струвала, ако успее да изведе химерите в бъдещето и ги освободи от жестокостта на Белия вълк.

Но иначе надеждата на Зири беше съвсем скромна. Той искаше пак да лети, да се отърве от това омразно тяло и пълната с остри зъби уста, с тези лапи с извити нокти.

Ако някога изобщо бъде обикнат, помисли си горчиво, ще е хубаво да може да я докосва, без да я разкървавява.

14. Най-дългите пет минути в историята

Лираз се чувстваше... виновна.

А това не беше любимото й усещане. Любимото й усещане беше отсъствието на чувства, всичко останало й причиняваше смут. Ето сега например изпитваше гняв към източника на своята вина и макар да си даваше сметка, че това е неуместна емоционална реакция, изглежда, не беше способна да стане нечувствителна. Гневеше се и загцото знаеше, че скоро ще се наложи да направи нещо, за да ... уталожи вината си.

Мамка му.

Всичко това заради онова човешко създание с проклетите умоляващи очи, което неудържимо зъзнеше. И откъде му хрумна да моли да го стопли - че и момичето му, - сякаш те са нейна отговорност. Каква работа имаха изобщо тук, тръгнали на поход със зверовете?! Нито това беше техният свят, нито те бяха неин проблем. Вината й беше абсолютно безсмислена, но -о! - ставаше все по-зле.

Ставаше още по-безсмислена.

Лираз се гневеше и на химерите, но не поради някаква разумна причина. Те по някакво чудо още не бяха насочили хамсите си срещу нея. Откакто лагеруваха тук, нито веднъж не почувства свредела на тяхната магия да си пробива път през тялото й. И точно поради тази причина беше гневна. Защото не й даваха повод да се ядоса.

Чувствата. Бяха. Безсмислени.

Побързай, Акива, обърна се мислено тя към нощното небе, сякаш брат й можеше да я спаси от самата нея. Едва ли. Той самият представляваше някаква развалина от чувства и това беше още една причина да беснее. Кару го докара дотам. Лираз си представяше как пръстите й се стягат около гърлото на момичето. Не. Ще усуче като въже нелепата й коса и ще я удуши с нея.

Само дето, естествено, нямаше да го направи.

Ще даде още пет минути на Акива да се яви и ако и след това още го няма, ще го стори. Не да удуши Кару. Другото. Онова, което се налагаше да направи, за да сложи край на тая абсурдна спирала от чувства.

Пет минути.

Това вече бяха третите поред пет минути. И всеки от тези „пет минути“ приличаха по-скоро на петнайсет.

Най-накрая, тежко-тежко, Лираз повлече крака, проклинайки мислено Акива при всяка стъпка. Даде му най-дългите пет минути в историята, а той все още не идваше да сложи край на всичко това. Ндлият лагер беше потънал в сън, с изключение на грифона, който дежуреше на високото. Едва ли от такова разстояние можеше да разбере какво става.