Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 30

Това беше някакво налудничаво зрелище и въпреки всичко би го помислила за някакъв природен феномен, ако не бяха лицата на техните пазачи. Стелианите едва се владееха.

Тук ставаше нещо, но никой не казваше и дума на затворниците. Нито какво не беше наред с небето, нито какво беше привлякло буревестниците, нито пък каква съдба ги чака.

Мелиел се вкопчи в решетките на прозореца и се надвеси навън, за да види в цялост морето, небето и островите. Стиван имаше право. През нощта броят на буревестниците пак се беше увеличил, сякаш се бяха събрали тук от цял Ерец, привлечени от някакъв зов. Кръжаха ли, кръжаха, докато небето кървеше, изцеряваше се и отново ставаше на натъртени петна.

Що за сила би могла да натърти небето ?

Мелиел се откъсна от решетките и тръгна с вирната глава към вратата. Заблъска по нея.

- Ей! Искам да говоря с някого!

Нейният отряд усети, че нещо става, и започна да се събира. Онези, които още спяха в хамаците, се пробудиха и провесиха крака над пода. Общо бяха дванайсет, заловени без да получат нито една рана, макар че начинът, по който ги плениха, доста ги смути - изпаднаха в ступор, полуоглупели, със зяпнала уста и сякаш в самото им съзнание стана някакъв срив. А килията не беше някаква тъмница, а просто дълга чиста стая с тежка, здраво заключена врата.

Разполагаха даже с нужник и вода за миене. Имаше хамаци, на които да спят, и дрехи за смяна от лека плетена материя, така че да свалят черните гамбезони⁷ и доспехите, ако желаят -вече всички го бяха направили. Храната беше в изобилие и много по-добра от онова, на което бяха свикнали: бяла риба и пухкав порест хляб, а плодовете какви бяха само! Някои имаха вкус на мед и цветя, бяха с дебела кора, оскъдна сърцевина и пъстроцветни. Имаше плодови пити с дребни жълти плодове по тях и черупчести пурпурни топчета, които не проумяваха как да разчупят, след като, естествено, им бяха отнели всичко остро. Други пък имаха остри бодли, под които се криеше яйчен крем; първо на тях се нахвърлиха. Срещаха се обаче и такива, които нито един от тях не успя да преглътне: подозрително розова месеста сфера почти без вкус, която цапаше като кръв. Така си останаха недокоснати в плитката кошница край вратата.

Мелиел не можеше да се отърве от мисълта с кои от тези плодове - ако изобщо е имало някой от тях - е била пълна кошницата, която така разяри баща им с мистериозната си поява край неговото легло.

На вика u никой не отговори, затова тя пак заблъска по вратата.

- Ей! Има ли някого? - Този път имаше намерение да добави неохотно и едно „моля“ и се подразни, когато ключът на секундата се превъртя в ключалката, сякаш Айдолен - разбира се, че беше Айдолен - само е стояла тук и е чакала това моля.

Стелианското момиче, както обикновено, беше само и невъоръжено. Носеше проста, богато надиплена туника от бяла тъкан, завързана на едното u загоряло рамо, а черната коса, сплетена като лозница, беше събрана на другото. Бродирани златни ленти се виеха равномерно по двете u тънки ръце, а ходилата u бяха боси и тази смущаваща интимност стъписа Мелиел. Уязвимост. Уязвимостта, разбира се, беше илюзорна.