Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 29

Приличаха на същински дар от природата и идваха да напомнят, че не всичко в този свят беше предопределено от нескончаемата война. Кару успя да се съвземе от преживяното, разви веригата с кадилници, която я душеше, и се понесе към Зузана и Мик.

Ухили се на приятелите си, и двамата все още стъписани от гледката.

- Добре дошли в Ерец - приветства ги тя.

- Забрави за Пегаса - възкликна пламенно Зузана с ококорени очи. - Искам един от тези!

- Още буревестници - каза войникът Стиван откъм прозореца и отстъпи място на Мелиел.

Това беше единственият прозорец в килията им. Вече четвърти ден лежаха в затвора. Три

нощи подред слънцето залязваше и още три пъти се вдигна на зазоряване, за да огрее света, който все повече биваше лишен от смисъл. Мелиел успя да се закрепи някак и също погледна.

Изгрев слънце. Наситени потоци светлина: искрящи облаци, позлатено море, а на хоризонта - ослепителна ивица, твърде ярка, за да можеш да задържиш поглед върху нея. Островите приличаха на пръснатите силуети на дремещи животни, а небето... небето беше същото като преди, ще рече, че нещо не беше наред с него.

Ако небето имаше плът, тогава биха казали, че е натъртено. И тази заран, също като предишните сутрини, по него бяха разцъфнали нови окраски, появили се през нощта, или по-скоро ново обезцветяване: виолетово, индигово, болнаво жълтозеленикаво, най-деликатните нюанси на небесносиньо. Петната бяха обширни, като разпукани цветове или кръвоизливи. Мелиел не знаеше как да ги нарече. Изпълваха цялото небе и до час щяха да се разпрострат още повече, първо ставайки все по-наситени на цвят, а после избелявайки, докато накрая не изчезнат съвсем и други не заемат мястото им.

Красота. Когато онези, които ги заловиха, докараха за първи път тук Мелиел и нейната рота, пленниците отначало решиха, че просто южното небе си е такова. Това не беше светът, който познаваха. Всичко в Далечните острови беше красиво и чудновато. Въздухът беше така наситен, че сякаш имаше плът, а ароматите се носеха из него с лекотата на звуци: благоухания, птичи гласове, всеки полъх на вятъра беше пълен с живот от извисяващите се песни, както е морето с риба. Самото море пък се обагряше всяка минута с хиляди нови нюанси, при това не всички бяха на синьото и зеленото. Дърветата наподобяваха по-скоро фантастични детски рисунки и по нищо не приличаха на своите спокойни, с изправени стволове братовчеди от северното полукълбо. Ами небето!

Е, точно това небе беше причина за всичко.

Досега Мелиел поне успя да схване, че тая работа не е нормална, както и увеличаващите се ден след ден колонии от буревестници.

Тези създания се групираха над морето в безкрайни окръжности. Кръвожадната жена воин от извънбрачните Мелиел, втори носител на името, не беше първа младост и през живота си беше виждала много буревестници, но никога повече от половин дузина на едно място, при това винаги възможно най-далече на хоризонта, летящи в редица. Тук обаче имаше десетки. Десетки, смесени с други десетки.