Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 31

Нищо във външността на Айдолен не подсказваше, че тя е воин. Същото важеше и за останалите стелиани, както и за факта, че изобщо имаха армия. Тази млада жена обаче несъмнено имаше превес, когато отрядът на Мелиел... беше заловен. Заради онова, което се случи тогава - Мелиел все още не можеше да го проумее, - макар да бяха дузина закоравели воини от извънбрачните срещу едно-единствено фино и елегантно момиче, на никого не хрумна да се опитва да бяга.

В Айдолен - както и навсякъде из Далечните острови - имаше нещо повече от красота.

- Добре ли сте? - попита елегантното момиче със стелиански акцент, способен да смекчи и най-острите думи. Усмивката му излъчваше топлина; погледът на огнените стелиански очи танцуваше наоколо, докато ги поздравяваше с жест - нещо като свиване на дланта в шепа и протягане, замахване на усуканата със златна лента ръка, като да ги събере всички наедно.

Воините един по един измърмориха нещо в отговор. Без значение мъже или жени, всички бяха като хипнотизирани от загадъчната Айдолен с танцуващите очи, но Мелиел прие жеста u с подозрение. Тя беше виждала стелианите... да вършат разни неща... със също толкова грациозни жестове, безброй други неща, затова би предпочела момичето да държи ръцете си прибрани плътно към тялото.

- Всичко ни е наред - отвърна Мелиел. - За затворници. - Сравнен с този на момичето, говорът u прозвуча вулгарно дори в собствените u уши, а гласът u излезе дрезгав и яден. Почувства се странно тромава, също като железен меч. - Какво става навън?

- Нещо, което по-добре да не беше ставало - безгрижно отвърна Айдолен.

Това беше много повече от всичко, което Мелиел беше успяла да изкопчи от нея досега.

- Какво точно? - настоя Мелиел. - Какво не е наред с небето?

- Уморено е - отвърна момичето и в очите му проблеснаха искри, сякаш някой беше разръчкал жарава с ръжен. Също като очите на Акива, помисли си Мелиел. Всички стелиани, които успяха да видят досега, имаха такива очи. - Има болежки - добави Айдолен. - Много е старо, както знаете.

Значи небето било старо и уморено? Абсурд някакъв. Явно се занасяше с тях.

- Това има ли нещо общо с Вятъра? - попита Мелиел, подчертавайки главната буква, за да го открои от всички други ветрове, духали някога.

И наистина - да наречеш това „вятър“, бе все едно да кажеш, че буревестникът е птица. Мелиел и нейният отряд наближаваха Калифас, когато ги връхлетя, подбра ги като разпиляна перушина и ги изтика обратно натам, откъдето бяха дошли, заедно с всичко попаднало по пътя му във въздуха - птици, пеперуди, облаци, даже буревестници, - както и с много други неща от повърхността на земята, които се бяха оказали недостатъчно здраво закрепени: цели клони от нацъфтели дървета и парцали морска пяна.

Оставиха се обезсилени и замаяни да бъдат влачени в продължение на километри. Оказаха се впримчени в капан и отнесени от вихъра, пляскайки бясно с криле, за да си възвърнат контрола, а после... дойде затишието. Кратко и почти мъртвешко, което им позволи едва за миг да си поемат дъх, преди вихрушката отново да зафучи със страшна сила и пак да ги понесе, този път на запад, обратно към Калифас и даже оттатък него, където най-после ги освободи. Ама че сила! Имаха чувството, че самият етер си е поел дълбоко въздух, а после го е издишал с издути бузи. Всички тия природни феномени няма как да не са свързани, помисли си Мелиел. Вятърът, натъртеното небе, събирането на буревестниците. Нито един от тях не беше естествен, нито пък вещаеше добро.