Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 27

Сред предимствата беше и това, че им осигуряваше прикритие. Така нямаше как да бъдат забелязани отдалече от патрул на серафимите.

Но тъй като мъглата осигуряваше прикритие на всеки... значи който и да е - или каквото и да е - щеше да остане незабелязано за тях, докато съвсем не го приближат.

Кару се придвижваше в центъра на групата и тъкмо беше отминала Руа, за да провери какво става с Исса, когато това се случи.

- Държиш ли се, мое сладко момиче? - попита Исса.

- Добре съм - отвърна Кару. - Но ти имаш нужда от още дрехи.

- Няма да споря за това - отговори Исса. Всъщност тя и сега беше облечена - с пуловера на Кару, разцепен широко на врата, за да може да мине качулката u на кобра, - което беше необичайно за Исса, но устните u бяха посинели, цялата зъзнеше, а главата u беше почти скрита между раменете. Родината на ная имаше горещ климат. Затова в Мароко тя се чувстваше като у дома си. Но не и в тази студена мъгла, още по-малко в мразовитите земи, накъдето се бяха упътили, макар че там все пак ги чакаше някакъв подслон срещу природните стихии - Кару си спомняше геотермалните извори в долния лабиринт, стига всичко да е по старому като преди години.

Киринските пещери.

Никога не беше се връщала в родно си място, където премина най-ранната част от живота u. Макар че навремето замисляше да отиде отново там. На това място двамата с Акива трябваше да се срещнат, за да дадат начало на своя бунт, ако съдбата не им беше пресякла пътя.

О, не. Кару не вярваше в съдбата. Не съдбата беше причина техният замисъл да пропадне, а предателството. И не благодарение на съдбата се възраждаха за нов живот техните отдавнашни планове - или поне тази тяхна бледа версия, изтъкана от подозрения и враждебност. Тук волята командваше.

- Ще ти потърся одеяло или нещо друго - каза тя на Исса, или поне понечи да u каже. Но точно в този момент нещо я застигна.

Или по-скоро връхлетя.

Някакво напрежение в спускащата се все по-ниско мъгла и някакво усещане за неминуемост. Кару се стрелна надолу и изви глава да погледне какво става. И не беше единствено тя. Навсякъде около нея войниците също го почувстваха. Снишаваха се, посягаха към оръжието, обръщаха се с лице към... нещото.

Над главите им бялото небе беше припаднало толкова ниско, че сякаш можеха с ръка да го докоснат. Уж изглеждаше пусто, а кръвта на Кару бушуваше и пулсираше в ушите като звук, твърде нисък, за да бъде чут; после, внезапно и застрашително, бързо и мощно, образувайки пред себе си вихър, който разпиля воините на всички страни като детски играчки, пометени от прииждащ прилив, се зададе нещо.

Голямо.

Право към тях, закривайки цялото небе, бързо и мимолетно, бегло докосвайки главите на войниците. Толкова внезапно, толкова осезаемо, така огромно, че Кару даже не успя да го осмисли, а когато премина помитащо през тях, засегна и нея и следата му от тежък завихрен въздух я погълна и преобърна. Почувства го като мъртво вълнение, а веригите на кадилниците сякаш пощуряха, взеха да се усукват около нея и в този непрогледен и главозамайващ миг тя си представи черната повърхност на водата под нея, как тя поглъща кадилниците - всичките тези души, потъващ край Брега на зверовете - и започна да се съпротивлява... Миг по-късно, сякаш нищо не е било, се почувства освободена, залюляна от необикновеното последвало спокойствие.