Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 25

Той се взря поред в очите на всеки един от воините си, давайки им да разберат, че са забелязани, зачитани и оценени. Погледът му утвърждаваше неговата вяра в тях, нещо повече -увереността му в тяхната вяра към него. После продължи.

- Всичко е съвсем просто: ако не се справим с надвисналата заплаха, идва краят. Краят на химерите. - Той замълча. Погледът му направи пълен кръг и отново се върна на Кейта-Ейри; той u заговори с ласкава благост, която придаде на укора му още по-голяма изобличаваща сила. -Работата изобщо не е за смях, войнико.

След това пришпори Утем напред, двамата си проправиха път между химерите и заеха отново челното място в редиците. Кару проследи как останалите воини отново заемат позиции в строя и вече знаеше, че нито един от тях няма да изостави командира си, както и че до края на пътуването Акива и Лираз ще бъдат в безопасност от напосоки запратено проклятие на хамсите.

А това беше добре. Зири я накара да усети внезапен прилив на гордост, примесена със страхопочитание. В рожденото си тяло този млад воин беше тих, почти срамежлив - самата противоположност на красноречивия и убедителен мегаломан, чиято плът населяваше сега. Докато го наблюдаваше, тя за първи път се запита - сигурно е било глупаво да не се замисли за това досега - до каква степен ролята на Тиаго би могла да го промени.

Но тази мисъл отлетя също толкова бързо, колкото се беше и появила. Та това беше Зири. Сред многото тревоги, които измъчваха Кару, изобщо не влизаше въпросът дали властта би могла да му повлияе зле.

Не така стоеше въпросът с Лиссет обаче. Кару отново се загледа в нея, докато се носеше наблизо във въздуха, и по погледа на тази ная разбра, че си прави някакви сметки, докато наблюдава как генералът заема мястото си начело на войската.

Какво ли u минава през ума? Кару знаеше, че няма никакъв шанс лейтенантите на Тиаго да дезертират, но, богове, така u се искаше това да стане. Никой не ги познаваше по-добре от нея и никой друг нямаше да ги наблюдава толкова зорко. Колкото до това, което каза на Лиссет за превръщането на възкресителя в личен враг, то не беше нито на шега, нито празна заплаха. Ако имаше нещо сигурно за воините ревенанти, то бе, че колкото по-често влизат в битка, толкова по-скоро ще имат нужда от ново тяло.

Вол, помисли си Кару. Една голяма и мудна крава ти се пада. А когато отново срещна погледа на Лиссет, в главата u прозвуча едно почти весело мууу.

Химерите вече се носеха високо над планинските върхове. Казбата останала далеч зад тях, а порталът трябваше да е почти на ръка разстояние, макар Кару да не можеше да прецени колко далече е нито от едното, нито от другото. Колкото и близо да се намираше, порталът представляваше само тесен процеп в небето пред тях и преминаването през него беше по-скоро въпрос на вяра, просто да почувстваш как меките му като перушина краища се разтварят около теб. За по-едрите създания беше най-добре да приберат плътно крилете до тялото и да го преминат с висока скорост; направеха ли го малко по-бързо или малко по-бавно, нямаше да почувстват никаква съпротива и накрая щяха да се озоват от същата страна на небето. Такова нещо обаче, поне досега, не се беше случвало. Всички химери тук знаеха точно какво трябва да правят и една по една потънаха в небесния процеп.