Читать «Преследвачът» онлайн - страница 4

Навън, в окъпания от слънце двор, един скелет седеше сгънат в клетка с лъснати кости, като че ли оглозгани от лешояди. В онези дни, когато кулите се извисявали високо, тези клетки висели пред външните стени на Сан Гиминяно — своеобразно предупреждение за жителите и странниците, че влизат в град, където законът изисква сурово наказание, ако не се зачита. Аз почувствах онези жители много близки. Също като тях уважавах нуждата от наказание след измама.

Близо до скелета едно огромно колело, облицовано с метални плочици, стоеше подпряно срещу стената. То щеше да изглежда съвършено на място, в един музей на селското стопанство. Но картончето, прикачено на стената зад него, обясняваше функция, измислена от човек с богато, въображение. Престъпниците били връзвани към колелото. Първо кожата им била смъквана чрез бичуване. Плътта оголвала костите им, излагайки на показ вътрешностите им пред нетърпеливата тълпа. След това костите им били натрошавани на колелото с железни пръти. Усетих, че мисля за картите тарок, колелото на бъдещето.

Когато осъзнах, че ще трябва да стана убиец, споменът за музея на мъченията изплува пред мен като муза. Винаги съм бил добър в ръцете.

След онзи първи път част от мен тайничко се надяваше, че няма да бъда принуден да го направя отново. Но в същото време знаех, че ако се наложи да го направя, следващият път би бил по-добър. Ние се учим от грешките си, от несъвършенствата в действията ни. И за щастие практиката ги прави по-съвършени.

Глава първа

Джентълмени, имах честта да бъда назначен от вашия комитет да се справя с непосилната задача да изчета лекциите на Уилямс за убийството като едно от най-изтънчените изкуства. Задача, която би била достатъчно лесна преди три-четири века, когато изкуството не е било добре разбирано. А са съществували и малко примери за подражание. Но в този век, когато превъзходните шедьоври са дело на професионалисти, е очевидно, че в стила на критиците публиката ще търси съответстващо подобрение.

Тони Хил пъхна ръце зад главата си и заби поглед в тавана. Пред очите му изплува фина паяжина от пукнатини около сложната гипсова роза, която ограждаше полилея, но той беше забравил за нея. Бледата светлина на зората, обагрена с оранжевия блясък на уличните лампи, се процеждаше през триъгълния процеп в горния край на завесите му. Но това също не го впечатли особено. Подсъзнателно той отбеляза, че парното се е задействало, готово да стопи влажния зимен скреж, опасал рамките на прозорците и вратата. Носът му беше леден, очите зачервени. Не можеше да си спомни последния път, когато е спал като хората. Тревогите и грижите му за това, което трябваше да свърши през следващия ден, бяха част от причините за неспокойния му, накъсан сън. Но имаше още нещо. Много по-голямо.

Днес като че ли не му беше достатъчно само да се тревожи. Знаеше какво се очаква от него, но въпреки това ставаше друго. Останалите хора успяваха да се справят с тези неща само с леко вълнение в стомаха си, но не и Тони. Усилията му да поддържа фасадата, с която да успее да се справи с поредния ден, изстискваше всичките му сили. При тези обстоятелства той разбираше колко много черпи от метода на актьорите така да се вживяват в представлението, че да пленят публиката. Колкото до днес, очертаваше се поредният напразен опит да си докара осемчасов сън.