Читать «Преследвачът» онлайн - страница 15

Тони се изкикоти.

— И смяташ, че ще ме приеме като „подходящ“?

— Мисля, че той не би искал друг сблъсък с Министерството или полицейския комитет. Трябва да се пенсионира след осемнадесет месеца и води отчаяна борба за рицарско звание. — Брандън не вярваше на ушите си, че изрича тези думи. Не бе споменавал на глас дори пред жена си тази нелоялност към шефа си. А и през ум не му бе минавало да го прави пред някакъв непознат. Как Тони Хил успя да го накара да се отпусне така леко и бързо? Трябва да има нещо все пак в този психологически майтап. Брандън се успокояваше, че поне бе успял да впрегне това нещо в служба на правосъдието. — Е, какво ще кажеш?

— Кога започвам?

От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“

„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 002“

Дори този първи път планирах предстоящото събитие по-внимателно от театрален режисьор, подготвящ премиерата на нова пиеса. В съзнанието си доизкусурявах и най-малката подробност в преживяването, докато не се превърна в ярка и блестяща мечта. И всеки път затварях очи. Проверявах и препроверявах всяко движение в хореографията, като се уверявах, че не съм пропуснал някоя съществена подробност, която би застрашила свободата ми. Като се връщам сега назад, установявам, че мислената картина на събитията, която създавах, ми достави почти същото удоволствие, както и самото изпълнение.

Първата стъпка бе да намеря място, където безопасно щях да мога да го заведа. Място, където щяхме да бъдем заедно, в интимна обстановка. Веднага изключих дома си. От тук чувах разправиите на съседите от долния етаж, лаенето на истеричната им немска овчарка и дразнещото бумтене на басите от стереоуредбата им. Нямах желание да деля апотеоза си с тях. Освен това на моята улица има прекалено много махленски клюкарки, които дебнат всяка твоя крачка зад спуснатите си перденца. Не исках никакви свидетели при пристигането и заминаването на Адам.

Обмислих варианта да наема гараж, но отхвърлих идеята поради същите причини. Освен това ми се стори доста изтъркано, като клише от някой стар телевизионен филм. Исках нещо подобаващо за случая. Тогава си спомних за лелята на майка ми — Дорис. Тя и съпругът й Хенри отглеждаха овце в пустите полета високо над Брадфийлд. После, преди около четири години, той умря. Дорис се опита да поддържа работата известно време, но когато синът й Кен я покани миналата година на продължителна ваканция със семейството му в Нова Зеландия, тя продаде овцете и си стегна багажа. Кен ми беше писал по Коледа, че майка му е прекарала лек сърдечен удар и няма да се върне в близко бъдеще.

Онази нощ аз се възползвах от затишието в работата, за да се обадя на Кен. В началото той звучеше доста изненадан, че ме чува, а после промърмори: „Предполагам, че ползваш телефона в работата?“

— Възнамерявах да ти се обадя от доста време насам — излъгах убедително. — Исках да разбера как е леля Дорис.

Много по-лесно е да демонстрираш загриженост чрез сателитна връзка. Издавах подходящи възклицания, докато Кен се кахъреше за здравето на майка си, съпругата си, трите им деца и овцете.