Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 95

— Ами — измърмори тя и се огледа, — това е моят град, но Второ Авеню изобщо не изглежда, както когато Дета ходеше да краде от „Мейсис“.

— Значи не можеш да намериш книжарницата и парцела, така ли?

Роланд прозвуча разочаровано, но не отчаяно. Сигурно имаше начин да ги открият. Винаги имаше…

— О, няма проблем — отвърна тя. — Улиците са същите. Ню Йорк е като мрежа; авенютата са винаги в една посока, а улиците са перпендикулярни на тях. Фасулска работа. Хайде.

Светофарът се беше сменил на „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но Сузана се огледа, хвана Роланд за ръката и двамата пресякоха Петдесет и четвърта улица. Сузана крачеше уверено, въпреки че беше боса. Разстоянията между преките бяха малки, но имаше много екзотични магазинчета и Роланд все се зазяпваше. Макар че не внимаваше къде върви, никой не се блъсна в тях. Той се заслуша в тропането на тежките си обувки, хвърли поглед на сянката си.

„Почти реални — помисли си. — Ако силата, която ни прехвърли, беше по-могъща, щяхме да сме съвсем реални.“

Даде си сметка, че ако Калахан бе прав за предмета, скрит под църквата му, силата можеше да е по-могъща. С приближаването им до града и до източника и…

Сузана го дръпна за ръката. Роланд спря.

— С краката ти ли става нещо?

— Не — отвърна тя и той забеляза, че е уплашена. — Защо е толкова тъмно!

— Защото е нощ.

Тя нервно разтърси ръката му:

— Знам, не съм сляпа. Ти не… не го ли чувстваш!

Роланд си даде сметка, че е права. Защото нощта на Второ Авеню не беше тъмна. Той още не можеше да разбере защо хората в Ню Йорк хабят толкова разточително неща, които в Гилеад бяха редки и изключително скъпи. Хартия, вода, рафиниран нефт, изкуствена светлина. Последната беше навсякъде. Тя струеше от витрините на магазините (макар че повечето бяха затворени), от един павилион за сандвичи и най-вече от странните оранжеви електрически лампи, които сякаш окъпваха всичко в светлина. Сузана обаче беше права. Въпреки оранжевите лампи той имаше чувството, че всичко тъне в черен мрак. Това го накара да си спомни думите на Еди преди известно време: „Всичко е станало деветнайсет.“

Невидимият мрак обаче нямаше нищо общо с деветнайсет. За да разбере какво всъщност става, трябваше да извади шест. За пръв път Роланд наистина повярва на Калахан.

— Черната тринайсетица.

— Какво?

— Тя ни е прехвърлила, тя ни е изпратила в тодаш, нея чувстваме сега. Не е същото като прехвърлянето с грейпфрута, но е нещо подобно.

— Усещането е отвратително — прошепна Сузана.

— Така е. Черната тринайсетица вероятно е най-ужасната реликва от времето на Елд. Сигурен съм, че е по-древна и от Магьосническата дъга…

— Роланд! Здрасти, Роланд! Сюз!

Те вдигнаха погледи. Забравил предишните си мисли, Роланд изпита огромно облекчение, като видя не само Еди, а и Джейк и Ко. Еди им махаше. Сузана му отвърна въодушевено. Роланд я сграбчи за ръката, преди да се затича, защото тя явно точно това се канеше да направи.

— Внимавай с краката — предупреди я. — Да не хванеш някоя инфекция.

Тръгнаха с бърза крачка. Еди и Джейк се затичаха насреща им. Пешеходците се отдръпваха от пътя им, без да ги погледнат, без дори да прекъсват разговорите си. Едно момченце на не повече от три годинки щъкаше несигурно край майка си. Жената не ги забеляза, но когато Еди и Джейк минаваха покрай тях, детето ококори очи и дори протегна ръчички да пипне подтичващия след тях Ко.