Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 93

— Да! — кресва той. — Много добре. Бойци от замъка, при мен! Стрелци, при мен! При мен, заповядвам ви!

— Ако искаш стрелци, Роланд, аз съм тук. Ние сме последните.

Роланд го поглежда, сетне го прегръща под палещото слънце. Чувства как животът на другаря му изтлява, а той все се смее. Бърт не спира да се смее.

— Добре — изхриптява Роланд и оглежда неколцината си оцелели бойци. — Ще атакуваме. И никаква милост!

— Никаква милост — повтаря Кътбърт.

— Няма да приемаме, дори да се предават или да предлагат примирие.

— В никакъв случай! Дори всичките две хиляди да хвърлят оръжие.

— Свири с проклетия рог!

Кътбърт вдига рога към окървавените си устни и го надува с все сила — надува го за последен път, защото когато рогът пада от ръката му след няколко минути, Роланд ще го остави да лежи завинаги в прахта. В скръбта си и жаждата за мъст той ще забрави напълно за Рога на Елд.

— А сега, приятели мои — хайл!

— Хайл! — изкрещяват последните му оцелели другари.

Това е техният край, краят на Гилеад, краят на всичко, но вече не го е грижа. Обхваща го бяс, влудяващ бяс. „За последен път — мисли си. — Така да бъде.“

— След мен! — изкрещява Роланд от Гилеад. — Напред! За Кулата!

— За Кулата! — приглася му Кътбърт; вдига рога и револвера.

— Никаква милост! — крещи Роланд. — НИКАКВА МИЛОСТ!

Втурват се срещу боядисаната в синьо орда. Двамата с Кътбърт са най-отпред. Когато преминават първите сивочерни каменни лица, сред свистящите куршуми и стрели, проехтява звън. Неописуемо хубава мелодия; красотата и сякаш го разкъсва.

„Не сега — помисля си. — Не сега, о, богове… оставете ме да довърша започнатото. Оставете ме да свърша заедно с приятеля си и веднъж: завинаги да намеря покой.“

Посяга към ръката на Кътбърт. За миг усеща докосването на окървавените му пръсти… сетне те изчезват. Или по-скоро Роланд изчезва от бойното поле. Започва да пропада, обгръща го мрак, падането му е безкрайно, музиката звучи, каммен звучи („Звучи като хавайска песен, нали?“), Джерико Хил го няма, Рогът на Елд е изчезнал, наоколо е само мрак и в него светят червени букви, достатъчно големи, за да ги прочете. Пише…

5.

Пишеше „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Въпреки това много хора пресичаха улицата. Оглеждаха се бързо за коли и претичваха. Един мъж пресече въпреки приближаващото с голяма скорост такси. Таксито свърна рязко встрани и наду клаксон. Мъжът му изкрещя гневно и размаха среден пръст. Роланд се досещаше, че този жест не означава „дълги дни и спокойни нощи“.

В Ню Йорк беше нощ и макар че бе пълно с хора, нямаше никого от ка-тета. Роланд най-малко бе очаквал този развой на нещата — единственият преминал в другия свят да е той. Не Еди, а той. Къде, в името на боговете, да отиде? И какво да прави, когато стигне там?

„Помни собствения си съвет — рече си. — Ако някой премине сам, да остане на място.“

Означаваше ли това изобщо да не мърда от ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и четвърта улица и да гледа безучастно как светещият надпис на светофара се сменя от червеното „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ на зеленото „ПРЕМИНИ“ и обратно?