Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 91

— Същото. След като Джейк си тръгна с „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките, на рафта останаха деветнайсет книги… и после, не щеш ли, се появява не друг, а Балазар. Този задник!

— Ехо, полека! — бодро се провикна Сузана зад тях. — Без цинизми, момчета.

Скутът и бе пълен с хлебни топчета; Джейк буташе инвалидната количка. Изглеждаха весели и щастливи. Роланд предположи, че отчасти се дължи на обилната храна.

— Напуска ли те понякога това чувство за нереалност? — попита Роланд.

— Не е точно чувство за нереалност, Роланд. Просто…

— Да не умуваме точно какво е. То понякога изчезва. Нали?

— Да. Когато съм с нея.

Той се приближи до Сузана. Наведе се и я целуна. Роланд ги наблюдаваше загрижено.

3.

Свечеряваше се. Те седяха около тлеещия огън. Бързо бяха утолили глада си с хлебните топчета. Роланд размишляваше върху нещо, казано от Слайтман, може би малко по-задълбочено от необходимото. Накрая се отказа да умува и рече:

— Тази нощ някои от нас, или дори всички, може да се озоват в Ню Йорк.

— Надявам се и аз да съм в този списък — отбеляза Сузана.

— Ка ще реши. Важното е да не се разделяме. Ако някой се прехвърли сам, най-логично е да си ти, Еди…, ако само един премине, да остане на място, докато чуе камбаните.

— Каммен — уточни Еди. — Така ги нарече Анди.

— Разбрахте ли?

Те кимнаха, но по израженията им личеше, че са решили да постъпят както намерят за добре в зависимост от ситуацията. Така и трябваше. Все пак бяха стрелци.

Той се изсмя кратко, за своя собствена изненада.

— Кое е смешното? — попита Джейк.

— Просто се замислих, че когато човек живее дълго, среща странни спътници.

— Ако имаш предвид нас, искам да ти кажа, Роланд, че и ти не си от най-нормалните — изръмжа Еди.

— Сигурно. Ако двама, трима или всички преминем — когато чуем звъна, трябва да се хванем за ръце и да не се пускаме.

— Анди каза да съсредоточим мислите си един към друг. Така няма да се загубим.

За изненада на всички Сузана запя. Песента и напомни на Роланд за марш.

— „Деца, когато чуете кларинета… Деца, когато чуете флейта! Деца, когато чуете дайрета… На колене пред идола паднете!“

— Какво е това?

— Трудова песен. Прадедите ми сигурно са я пели, докато са събирали памука на белите господари. Времената се менят. — Тя се усмихна. — За пръв път я чух в Гринидж Вилидж през 1962. От един бял блусар на име Дейв ван Ронк.

— Обзалагам се, че и Арон Дипно е бил там — възкликна Джейк. — По дяволите, обзалагам се, че е седял на съседната маса.

— Защо мислиш така, сладък? — изненада се Сузана.

— Защото е чул Калвин Тауър да казва, че Дипно киснел във Вилидж от… кога каза, Джейк? — намеси се Еди.

— Не във Вилидж, а на улица „Блийкър“. Господин Тауър и господин Дипно киснели на „Блийкър“ още преди Боб Дилан да изсвири първото си до на „Хонер“ — а. Това сигурно е някаква хармоника.

— Да и макар че не съм готов да се закълна, бих заложил доста на това, което казва Джейк. Твърде е вероятно Дипно да е бил там. Дори не бих се изненадал, ако Джак Андолини е стоял на бара. Защото точно така се нареждат нещата в Страната на деветнайсетицата.